Читателят сигурно вече е разбрал, че, както отбелязах по-горе, водех този сексуален живот по своя собствена воля и, както току-що посочих, си оставях и свободни моменти. Тази свобода на действията ми беше съизмерима само със собствената си противоположност — с фаталността на срещите, с взаимната обвързаност, присъща на всяка верига, където една брънка — един мъж — ви свързва с друга брънка, а тя — с трета, и т.н. Свободата ми не беше плод на случайно стечение на житейски обстоятелства, а от онзи вид свобода, която предполага веднъж и завинаги да приемеш съдбата си и да ѝ се подчиняваш безропотно — също като монахиня, която дава обет! Никога не ми се е случвало да започна връзка с някой непознат, който ме заговаря във влака или в метрото, въпреки че толкова често съм чувала мои приятели да разказват разни случки за еротично опиянение, което възниква точно на такива места, та дори и в някой асансьор или до умивалниците на случайно кафене. Винаги съм слагала незабавно край, без да протакам. Обезкуражавам с чувство за хумор, и, смея да се надявам, правя го любезно, като същевременно демонстрирам такава липса на внимание, че поведението ми може да мине и за проява на твърдост. Не е по силите ми да се втурна дори за кратко по виещите се пътеки на съблазняването, да подхвърлям закачки — нещо, което неизбежно запълва интервала между съвсем случайната среща с някой човек и осъществяването на сексуалния контакт. В крайна сметка, ако пулсиращата човешка маса в чакалнята на гарата или организираната орда в метрото са в състояние да приемат в своята среда пристъпите на удоволствие в техния най-груб вид, също както допускат да се излага на показ възможно най-ужасната мизерия, то тогава и аз бих могла да се съвокуплявам така — като животно. Освен това не спадам и към категорията на жените, „които търсят приключения“; никога не съм допускала да ме свалят, освен в редки случаи, и още по-малко — непознати. За сметка на това пък с удоволствие приемах срещи, които ми определяха по телефона разни непознати, уверявайки ме, че сме се виждали на една или друга вечерна проява, въпреки че въобще не бях в състояние да ги свържа с определена физиономия. Не беше трудно да ме открият — достатъчно беше да се обадят в редакцията. В резултат на такова обаждане една вечер се оказах в Операта на представление на „Бохеми“… Тъй като закъснях, трябваше да изчакам края на първото действие, за да мога да седна в тъмнината до моя полунепознат. Бяхме се видели уж няколко дни преди това у един общ приятел (когато връзката прераства в евентуална възможност за интимна близост, мъжът рядко произнася думите „групов секс“), но профила, който виждах, плешивината, увисналите бузи не ми говореха нищо. Помислих си, че може и наистина да е бил онази вечер, но да не ми се е представил. Той пое риска да сложи ръка върху бедрото ми, като ме поглеждаше крадешком почти с тревога. Изглеждаше винаги уморен; имаше маниакалния навик да масажира черепа си по същия начин, по който прокарваше големите си костеливи ръце по мен, съвсем машинално, оплаквайки се от ужасни болки в главата. Мислех си, че главата му е малко куха и е донякъде жалък. Срещах се с него много пъти, той ме водеше на спектакли и в много скъпи ресторанти, където изпитвах истинско удоволствие не толкова от факта, че околните биха могли да ме вземат за проститутка, колкото, че разните разпоредителки, сервитьори и изискани господа наоколо щяха наистина да сбъркат, мислейки така, защото плешивият господин с отпусната кожа разговаряше все пак с една интелектуалка.