Голям брой произведения на съвременното изкуство представляват комбинация от множество образи и това ги прави още по-изразителни, независимо дали става дума за фотографски или компютърни изображения или пък за портрети. Така например, в своята творба художникът наслагва различни портрети на едно и също лице на различна възраст. Зрителят си дава сметка за сложния характер на образа, но не забелязва къде минава разграничителната линия между отделните елементи. Известно е, че едно произведение на изобразителното изкуство, което се възприема цялостно, е в състояние особено силно да сгъсти времето и че изкуства като литературата и киното, които се основават на линеарния ход на времето, много по-рядко се отскубват от повествователността. Аз обаче се опитах да го направя. Ако бях написала сексуална автобиография, проследявайки хронологията на събитията, като автор много скоро, дори без да го желая, щях да се сблъскам с една перспектива, в която не би имало място за мен — също както класическият тип художник се откъсва от пейзажа в своето въображение и дори се извисява над него. Всеки, който вижда нещата в определена перспектива, не само тълкува видяното, но е готов и да изрази оценката си за него. Отдръпването назад му придава известна власт. Като се има предвид това, което казах малко по-горе за интимните основания, подтикнали ме да се заема с тази книга, напълно немислимо беше да възприема подобен подход. Не беше необходимо нито да се стремя да накарам другите да ме разберат, нито да обяснявам, а още по-малко — да се оправдавам. В случая не може да се говори за процес в нито едно от смисловите му значения, защото става дума само за изложение на факти. В книгата в един-единствен общ план се наслагват моите автопортрети, отразяващи различни периоди от живота ми, включително и от периода, когато я пишех. Времето се сгъстява над една безгранична плоскост (all over) и също както Полък, който рисува, стъпил върху платното, така и аз съм вътре в своята книга.
Записвах си темите, които щяха да изградят конструкцията на книгата, както и тези, които ставаха за заглавия на отделните глави, върху някой лист… от моя бележник. Пет-шест думи, нахвърляни на четири реда върху някое все още чисто местенце — възможно най-сбитото резюме, което можех да направя за самата себе си, един малко смешноват концентрат в разграфения календар, претъпкан с надраскани бележки по всички останали страници. Това беше първото нещо, което направих — да определя онези общи черти, които обединяват отделните автопортрети. Всъщност това е единственият момент, в който все пак трябваше да погледна нещата от известна дистанция. После упорито се заех да търся точните думи. Търсенето ни кара да се вгледаме много по-дълбоко в своите представи и спомени — коригирайки написаните фрази, човек поставя на изпитание своята искреност. Работейки по този начин, въпреки че книгата беше доста напреднала, никога не бих могла да си представя какви щяха да бъдат последните ѝ страници (описанието на позите на тялото, заснети с полароид и с помощта на фотограметрията и накрая — онази безплътност в неясните картини в един видеофилм), но като се връщам сега назад, това ми се струва напълно логично. Тези страници очертават значението на огледалната връзка със себе си и, следвайки едно спираловидно движение, напълно естествено водят до самия източник на книгата — едновременно ментален и методологичен. Всъщност в изложението се съдържа една подразбираща се хронология, но това е хронологията на интроспективната дейност, произтичаща от писането. Никога не съм си водила дневник, но имам отлична памет, особено — зрителна.