Както можеше да се очаква, този мой приятел, който ме караше да говоря толкова много, докато се чукахме, искаше да му разказвам не само фантазмите си, но и истински случки. Трябваше да споменавам имена, да описвам места, да му казвам точно колко пъти сме го правили. Ако пропусках подробностите, докато му разказвах за някой нов познат, тутакси следваше въпрос: „А ти спа ли с него?“ Интересът му не беше насочен само към неприличните детайли като: „Какъв беше цветът на главичката, когато го оголи? Кафеникав ли? Или червен? Бъзика ли му задника? С език ли? Или с пръсти? Колко пръста му набута отзад?“ Интересуваха го дори и най-баналните подробности на ситуацията и обстановката от рода на: „Ходехме в един апартамент под наем на улица «Бобур», където мокетът беше целият във фъндъци от прах и косми, и той ме облада, както бях съвсем суха, направо върху захвърления там дюшек.“ „Той е разпоредител на концертите на Джони Холидей, така че гледах целия спектакъл в един ъгъл на сцената и все едно че акустичният екран блъскаше направо в долната част на корема ми. Върнахме се с мотора му. Неговият «Харлей» беше останал без задна седалка и рамката се врязваше в катеричката ми; накрая, като взе да ме чука, вече бях като разцепен грейпфрут“. Добре дошъл за случая беше и елементарният сантиментализъм като: „Влюбен ли е в теб?“ „Хм…“ „Сигурен съм, че е влюбен в теб.“ „Онзи ден сутринта се преструвах, че спя и го чух да шепти: «Катрин, обичам те! Катрин, обичам те!» и дъхът му излизаше на пресекулки, следвайки движението на корема, но не както когато чука, а по-скоро като на дебел котарак, който потръпва в съня си“. Понякога проявяваше сантименталност, смесена с нещо като ревност към другия: „Той знае ли, че се чукаш с цялата тайфа? Ревнува, нали?“ Особено много харесваше да му разказвам за навика на друг мой приятел, който обичаше да ме чука просната върху работното си разписание за деня насред ателието си, пълно с хай-фи техника, и да ми показва инструмента си, приличащ на чудовищен цветен плодник, който стърчеше от цветната чашка на украсени с воланчета, пробити женски бикини — един бароков елемент на фона на строгия декор. Трябваше да повтарям разказа си десетки пъти, без дори да се налага да прибягвам до варианти, даже и когато вече не посещавах въпросния приятел. Доволен беше и когато можех да дойда при него, след като се бях самовъзбуждала малко преди това рано сутрин или пък в офиса, и то в същата поза и стигайки също толкова пъти до оргазъм. Никога не съм разказвала като своя някоя авантюра, която да не се е случвала и моите разкази променяха реалността не повече, от който и да е преразказ. Както вече споменах, редът, по който се появяват фантазиите, и редът, по който се подрежда преживяното, макар и със сходна структура, при мен се проявяват напълно самостоятелно, също както рисунка, изобразяваща някакъв пейзаж, и късчето природа, което тя показва. Картината отразява в много по-голяма степен вътрешната представа на художника, отколкото реалността сама по себе си. Това, че гледаме тази реалност, използвайки картината като екран, съвсем не пречи на дърветата да си растат, нито на листата им да капят. Често се случва при групов секс някой мъж, току-що наместил се в нечия вече многократно инвентаризирана катеричка, да любопитства какво впечатление са оставили неговите предшественици. „Преди малко те чух да викаш. Я ми разкажи, той има грамаден хуй, нали? Сигурно е напъвал и това ти е харесало. Държеше се като влюбена жена. Да, да, видях те.“ Трябва да си призная, че ми се е случвало въпреки очакваното от мен, да отговарям съвсем чистосърдечно: „О, толкова ми харесваше неговия!“, просто защото в момента не сработва рефлексът ми да променя скрупульозната си природа или поради досадата, която изпитва всеки автор, когато му се налага да се повтаря.