Няма съмнение, че хората, които съблюдават принципите на морала, могат много по-добре да се справят, когато се сблъскат с прояви на ревност, отколкото останалите, чиято разюзданост ги прави съвсем беззащитни пред яростните взривове на страстта. Най-голямата и най-искрена свобода, с която един човек споделя взаимното удоволствие с тялото на друго, скъпо за него същество, може да бъде пронизана с пропорционална по сила нетърпимост, без нещо да я предвещава. В този случай ревността прилича на извор, който бълбука в самите глъбини на неговото същество и излизащите на повърхността мехурчета, пукайки се, подмолно и постоянно оросяват със своята живителна влага полето на неговото либидо, докато настъпи мигът, в който внезапно образуват цяла река. И тогава, както е описвано милиони пъти, вълните ѝ заливат цялото съзнание. Наблюденията, а и опитът, са ме научили, че е така. Лично аз изживях пристъпите на ревност в състояние на пълна затъпялост, каквато не е предизвиквала у мен дори смъртта на близки същества, колкото и жестока и брутална да е тя. Трябваше да прочета Виктор Юго, да, така е, и да потърся там образа на Бог-Отец, за да разбера, че тази апатична безчувственост има същата природа като затварянето в себе си, така присъщо на детството. „Осъзнаването на фактите не е присъщо на детството. Детето трупа представи с все по-нарастващ ужас, но без разумът му да ги свързва и да стига до определен извод“ — прочетох един ден в „Човекът, който се смее“, и най-сетне открих в тази фраза обяснението за моето затъпяване. Смея да твърдя, че дори когато е пораснал толкова, че не би трябвало да допуска този ужас да нараства, човек може да е подвластен на състояние, което бих определила по следния начин: невъзможността да вникне в същността на една несправедливост го лишава от способността му да осъзнае чувството, което тя поражда. През целия път от улица „Лас казес“ в квартала, където се намира църквата „Нотр Дам де Шан“, бях бита, тъпкана с крака в канавката, а когато се изправях, резки удари отзад по главата и раменете ме караха да политам напред, също както са били блъскани престъпниците по пътя към тъмницата. Току-що бяхме излезли от една вечеринка, в която нямаше и намек за плътски занимания. Беше просто весело до момента, когато един представителен господин ме повлече със себе си във всеобщата бъркотия и докато минавахме през един неосветен салон, той се възползва от случая и ме просна на дивана, обливайки ухото ми със своя секрет. Приятелят, който ме би, вече ми беше кавалерствал на други партита, така или иначе — доста разпуснати. Когато през нощта се връщах обратно по целия изминат път с напразната надежда да намеря някое от бижутата, които се бяха разкопчали при ударите, мисълта ми се беше концентрирала единствено върху тази загуба. Друг път един мой неблагоразумно подробен разказ стана причина да бъда подложена на отмъщение, което, макар и не така гневно, беше също толкова жестоко: както спях, изтегната по корем, усетих, че бръснач разрязва дясното ми рамо, грижливо дезинфекциран предварително на пламъка от горелката на кухненската печка. Белегът, който ми остана и който има малко глупавата форма на уста, илюстрира преживяното от мен.
Собствената ми ревност беше съвсем епизодична. Възползвах се от сексуалния си опит, за да задоволя своето интелектуално и професионално любопитство, но пък за сметка на това ме изпълваше огромно безразличие към емоционалния живот на моите семейни приятели. Дори нещо повече от безразличие — изпитвах известно презрение. Пристъпите на ревност ме връхлитаха само по отношение на мъжете, с които живеех заедно, и колкото и да е странно, причината за тях и в двата случая беше твърде различна. Страдах всеки път, когато някоя жена, която в моите очи изглеждаше по-красива от мен, съблазняваше Клод. Аз самата не съм грозна, но само ако ме преценяват цялостно, а не по фантастичните качества на моите атрибути. Вбесявах се само при мисълта, че не мога да доведа до съвършенство своите по принцип безгранични сексуални постижения, като ги съчетая с външен вид, който да изключва всякакво съмнение по въпроса. Така ми се щеше най-сръчната майсторка на свирки, водачката на всички начинателки на оргиите да не е чак толкова дребна, с твърде близо поставени очи и с прекомерно дълъг нос и т.н. Бих могла да опиша с изключителна точност физическите черти, които привличаха Клод: лице със сърцевидна форма, обрамчено от буйни коси на една Изолда, само че секретарка, с дребен гръден кош, който по силата на контраста правеше още по-красиви закръглените ѝ рамене и конусообразните гърди; той харесваше и светлите очи на друга една, която обаче беше кестенява също като мен, както и гладката кожа върху слепоочията и кукленските бузи на трета. От само себе си се разбира, че това мощно противоречие с принципа на сексуалната свобода правеше болката ми просто непоносима и в такива случаи всички ставаха свидетели на моите кризи, на неутешимите ми ридания и на истеричните ми гърчове, истинско копие на рисунките на Пол Рише.