Колко ми се подиграваха само, че толкова лесно предоставям тялото си, без да умея да извлека полза от това! Посещавах сравнително заможни мъже, но нямах и грам усет за дребнавата комедия, която трябваше да изиграя, ако исках да получа от тях някакви материални придобивки, каквито те впрочем се съгласяваха да дадат на други. Ако трябваше също като държавните мъже, за които се предполага, че са длъжни да обявяват подаръците, които получават от чуждестранните посланици или държавни ръководители, и аз като тях да съставя списък, резултатът щеше да е направо плачевен: чифт дълги чорапи в оранжев цвят с пайети по тях, които така и никога не обух, три дебели гривни мода 1930 година от бакелит, чифт шорти, които несъмнено спадаха към един от първите модели от зимната конфекция за 1970 година, от трико в мръсно бяло в комплект с туника към тях, автентична рокля на младоженка от берберско племе, един часовник, купен от будка за цигари, пластмасова брошка с барокова форма, типична за началото на 80-те години, колие и пръстен, марка „Золотас“, които за съжаление много бързо потъмняха, таитянско парео, обшито с перли по края, изкуствен електрически фалос японско производство, както и три малки метални топчета, които се поставят във вагината, за да предизвикват възбуда докато вървиш, които обаче се оказаха неефикасни… Към това трябва да добавя и присъствието си при покупката на първата ми рокля от бутика на Ив Сен Лоран, на хавлиена кърпа за баня също от там, както и безупречните зъболекарски услуги, които не трябваше да плащам, един заем от много хиляди франка, който така и не върнах. Винаги са ми предлагали такси, самолетен билет. „Изглеждаше толкова загубена, ми каза един мъж, който ме бе опознал още твърде млада, че човек не можеше да се въздържи да не ти даде стотина франка“. Сигурно през целия си живот продължих да оставям у мъжете такова впечатление — не на користна жена, от чийто образ бях толкова далеч, а на девойче, неспособно да печели пари, на което непременно трябва да се помогне с малко джобни. Разбира се, от тази сметка изключвам всички подаръци от Жак по време на нашата връзка, която имаше друго естество, и оставям настрани и произведенията на изкуството, които ми подаряваха художници и за които мога все пак да смятам, че всеки път, когато професионалните ми интереси се преплитаха със сексуалните ми взаимоотношения, те възнаграждаваха по този начин както изкуствоведката, така и любовницата, когато случаят беше такъв.
Само когато е за първи път
Човек не поддържа през целия си живот един и същ сексуален ритъм! Това може да се дължи на влюбване, когато една-единствена личност фокусира в себе си цялото ви желание, но може да се дължи и на онези моменти, когато съзнанието се вглъбява в себе си, или пък на промени в области, които нямат нищо общо с емоционалния живот — смяна на жилището, някаква болест, нова професионална или интелектуална среда… — и тогава човек излиза от пистата, по която се движи. Два случая сложиха спирачка на сексуалната ми разпиляност. Понеже двамата с Жак се канехме да живеем заедно в общо жилище, той ми писа, че за нищо на света не трябва да крием нищо един от друг, нито да се лъжем. По това време обаче току-що си бях създала връзки, които ми се струваше, че няма да му харесат. Успях да се измъкна от една-две, разредих и вечерите, които завършваха с групов секс, а останалите поддържах, изпълнена с чувство за огромна вина, каквато никога дотогава не бях изпитвала, и това, разбира се, се превръщаше в спирачка, макар и относителна, но все пак реална. Едно от вечерните събирания, които винаги завършваха с групов секс, при това всичко протичаше съвсем банално, се превърна за мен в истинска повратна точка. Познавах от по-рано двойката, която ни беше приела — истинска пародия на персонажите от Citizen Kane6, тъй като той току-що бе заел директорското място в един голям вестник, а тя беше певица. Вече бях общувала сексуално ако не и с двамата, то поне с него. Беше се събрала изискана компания, разделена на две групи: едната — в спалнята, а другата — на една голяма софа, разположена твърде интригуващо точно в средата на салона под висящия отгоре полилей. Бях върху софата, естествено на най-осветеното място, и действах по нормалния за мен начин. Харесваше ми невероятно много пениса на нашия домакин — къс и дебел, с пропорции, които го превръщаха в миниатюрен модел на цялото му тяло, лишено от талия. Внезапно започна раздвижване по посока към стаята, където някаква млада жена, потънала в пухената покривка на леглото, размахваща във въздуха краката си като бебе, което рита с крачета в кошчето си, изчезваше от погледа под тежките гърбове, които един след друг я покриваха, и издаваше толкова силни викове, че се чуваха в целия апартамент. Отнасях се с пълно безразличие към подобни екстравертни прояви. Възхищението, с което един от присъстващите заяви, че „тя се отдава изцяло“, беше глупаво. Върнах се да си почина на дивана. Мина ми мисълта, че тази млада жена заемаше централното място, което до този момент беше отредено за мен, и че този факт би трябвало да предизвика у мен ревност, но ревността ми беше твърде умерена. Това беше първият път, когато за мен настъпи пауза в тези вечери, в които, откакто се помня, не съм имала и миг покой. Наслаждавах се на тази пауза със същото чувство, както когато се затварях в себе си по време на някоя вечеря или на приятелско събиране. В главата ми се блъскаха въпроси за тази нова за мен ситуация. Стигнах до извода, че тъй като обсъждахме винаги съвсем открито заниманията си както със събеседници, които ги практикуваха, така и с тези, които не се занимаваха с тях, а и ги коментирахме и тълкувахме най-често с помощта на методи, заимствани от една повече или по-малко елементарна психоанализа (за мен това беше като нахлуване на кавалерийски полк в непокорно индианско селище), и на последно място, тъй като и аз самата накрая стигнах до това три пъти седмично да лягам на един диван, където вече не ставаше дума за чукане, а за говорене за чукане, аз постепенно, без да си давам сметка, започнах да заемам мястото не само на активен участник, но и на наблюдател.