Като се има предвид, че трябваше постоянно да сменяме местата на тези срещи поради малкото време за тях, случваше се понякога да се разминем. Ако не идваше, оставах просната на леглото с люлеещи се във въздуха крака и болезнено желание, свито между бедрата, като разпъващ инструмент, който ми пречеше да ги прибера. Обземаше ме такова непреодолимо чувство на потиснатост, че не бях в състояние да върша ежедневните си занимания, не можех да се върна на работа, да разговарям по телефона, да взимам каквито и да било решения, били те важни или не. Как бих могла чак до следващата ни среща да водя нормален живот, все едно че не се е случило нищо? Бездната на желанието ме превръщаше в парцалена кукла, захвърлена на земята с разтворени ръце и крака, съвсем неподвижна, която не може да се помръдне сама. За щастие това винаги дебнещо ме безсилие, което ме обсебва в по-голяма или по-малка степен в зависимост от обстоятелствата, не трае дълго. Вратата на работната ми стая винаги — решението за това не е мое — е с мека звукоизолираща облицовка, така че мога да предизвикам появата на влага между краката си (или да преживея нещо, поднесено ми от случая, независимо от неговото естество), а имам и щастливата способност със същата лекота направо да се съсипвам от работа.
Надали щях да се реша да напиша тази книга, която започва с глава, озаглавена „Броят“, ако не се бях почувствала поне веднъж в живота си като миниатюрен сателит, внезапно излязъл от орбитата на мрежата от познанства, които вече не могат да го притеглят към себе си. Откъсването стана на два етапа. Най-напред от време на време ми се случваше да изпитвам по-често незадоволеност и да я изживявам по много по-болезнен начин от описания. Възбудата ми можеше да стане неуправляема. Ледените устни и настръхналата кожа (по-нататък ще се спра по-подробно на тези усещания) бяха признаци, които възприемах като сигурно предзнаменование за върховно удоволствие. Ако нещата приключваха бързо, както често се случваше, тогава вместо очаквания широк излаз пред мен се изправяше една плътна непробиваема преграда. Всеки път в мига, в който другият се отдръпваше и събирах краката си, със същата упоритост, с която се стараех съвсем точно да опиша в някоя статия даден предмет, аз се опитвах да дефинирам завладялото ме чувство и не намирах думи за това. Как да нарека това крайно чувство? Задавах си постоянно този въпрос. Несъмнено ставаше дума за омраза към мъжа, който беше толкова близо до мен, която обаче се проявяваше отделно от другите чувства, които питаех към него. Омраза, която в този миг ме изпълваше отвсякъде като стопен метал, изливащ се в матрицата. Понеже упорствах в опитите си да опиша усещането, спомням си, че понякога го сравнявах и с друго — със скулптурата на непроницаемия куб на Тони Смит. За щастие, също както задушаващата ме потиснатост, която ме връхлиташе след някоя провалила се среща и която продължаваше, само докато се връщах оттам с метро или с такси, така и яростната омраза отстъпваше място на обичайния рефлекс, благодарение на който човек тръгва към умивалника. И струва ми се, че точно така, докато се занимавах да подсушавам половия си орган с пешкира, в главата ми се появи мисълта, че си струва да разкажа истината за всичко това.
В един период, който продължи три, а може би и четири години, и съответства на това, което определям като втори етап, сексуалните контакти, които имах възможност да поддържам, започнаха да стават все по-редки, а когато все пак се осъществяваха, естеството им беше повече или по-малко като вече описаното. Така в крайна сметка останах сама в Париж през летните седмици, разпределени на дълги, изпълнени с работа дни, и на безсънни нощи едновременно поради жегата и моите класически по същността си безпокойства. Тогава измъкнах изпод купчина бельо изкуствения фалос, който ми бяха подарили преди няколко години и така и не бях използвала. Той може да изпълнява две функции, които се активират на две различни скорости. Краят му представлява главичка на кукла със звезда на челото, чиито коси образуват улей, който копира подутината в горната част на пениса. Главичката описва кръгови — по-широки или по-тесни — движения, докато нещо като малко глиганче се измъква наполовина от цилиндъра и вади и прибира с различна бързина своя много дълъг език, чието предназначение е да възбуди клитора. Първия път, когато използвах този предмет, мигновено изпитах оргазъм, който премина в много продължителен спазъм, съвсем отчетлив и напълно измерим, при това, без да е необходимо да си представям измислени истории. Разтърси ме цялата. Това беше оргазъм, да речем оргазъм от най-високо качество, който можеше да бъде предизвикан, без да трябва да се връщам непрекъснато назад към източника на онова чувство, обхванало ме „първия път“, подновявайки в представите си случилото се тогава, и без дори да имам време да извикам във въображението си образите на разни доставчици и строителни работници. Много пъти след подобни бързи сеанси потъвах в ридания. Те идваха от болезнената необузданост на удоволствието и тази сладостна нега на самотата, за която вече споменах, в случая с привкус на мъничко горчивина. Контрастът между това, което така добре съответстваше на названието самотно удоволствие, и обичайният за мен вкус към множественост в секса, беше направо комичен. Веднъж ми хрумна мисълта, че ако трябва „да кажа истината за всичко това“, ще озаглавя книгата си „Сексуалният живот на Катрин М.“ Стана ми толкова смешно, че се смях сама.