2
Пространството
Може би си струва да се изследват причините, поради които някои видни специалисти по история на изкуството с течение на годините започват да отделят все по-голямо внимание на архитектурата (мисля си в случая за Андре Шастел и за Джулио Карло Арган). Как става така, че от анализа на изобразените чрез живописта пространства вниманието им се пренасочва към устройството на реално съществуващото пространство? Самата аз като изкуствовед може би щях да бъда по-склонна да последвам примера им, ако не бях открила в модерното и в съвременното изкуство произведения на живописта, за които може да се каже, че са на границата между въображаемото и обитаваното от нас пространство, независимо дали става дума за огромните и категорични цветни пространства на Барнет Нюман (Нюман, който казва: „Изявявам пространството“), за лъчистото синьо на Ив Клайн, който се самоопределя като „художник на пространството“, или за топологичните повърхности и предмети, които Ален Жаке изобразява, обърнати към парадоксални бездни. Характерното за тези произведения е не това, че те отварят пред нас необятното пространство, а че го отварят и затварят посвоему: Нюман — чрез затварящи се ципове, Клайн — чрез смазване на антропометрично изобразените тела, Жаке — чрез спояване на пръстена на Мьобиус. Ако човек веднъж попадне в подобно пространство, той се чувства като вдишан от бял дроб с неизмерими размери.
Вратите на Париж
Паркингът до Порт Сен Клу се допира до околовръстния път, от който го отделя само ниска решетеста ограда. Бях с обувки на бос крак, а преди да сляза от колата, свалих и шлифера си, чиято хладна подплата караше кожата ми да настръхва от студ. Най-напред, както вече казах, ме разпънаха до една перпендикулярна стена. Ерик гледаше как ме „приковават с пениси като пеперуда“. Двама от мъжете ме държаха за подмишниците и краката, а останалите се изреждаха пред слабините ми, до които беше сведено цялото ми същество. В условията на такова неустойчиво равновесие и толкова много участници, мъжете често чукат бързо и мощно. Усещах как грапавата повърхност на каменния зид се врязва в гърба и кръста ми. Въпреки че беше късно, по шосето все още минаваха коли. Бръмченето на моторите им се плъзгаше по нас и предизвикваше у мен такова вцепенение, в каквото изпадах всеки път, докато чаках самолет на някое летище. Докато тялото ми, освободено от силата на земното привличане, беше прегънато на две, аз се съсредоточавах в себе си. От време на време долавях през полупритворените си клепачи как светлината на нечии фарове лизва лицето ми. Мъжете, които ме държаха, се отделиха от стената и усетих как ме повдигат нагоре две мощни бутала. Един от моите много живи фантазми, който отдавна подхранваше желанието ми, докато мастурбирам, а именно, че двама непознати ме завличат в някакво хале в мрачна сграда и ме обладават и от двете страни, като ме надяват едновременно — единият отпред, а другият отзад, сега придобиваше реално съдържание в тази матова атмосфера, в която родените от фантазията ми образи и реалността плавно се смесваха.
Излязох от унеса, ако мога така да се изразя, когато тялото ми си възвърна нормалната опора. Някой хвърли едно палто върху капака на една кола и ме положиха да легна отгоре. Това място, на което не е никак лесно тялото да се задържи, ми е добре познато; хлъзгах се постоянно надолу и нямаше за какво да се хвана. Не винаги можех да се прицеля добре, за да поема пенисите, които се опитваха да улучат отвора на лепкавия тунел. Бях се превърнала в невидима пресечна точка на театър от сенки, освен в миговете, когато случайни фарове хвърляха върху сцената своята пикливо жълта светлина. Тогава улавях с поглед странно разпиляната наоколо група, която оставяше у мен впечатлението, че тези, които вече се бяха изпразнили, не се интересуваха как ще се развият по-нататък събитията. Точно срещу мен се очертаваха контурите на някаква кола, много по-голяма от останалите, навярно камионетка, която мъжете бяха паркирали там в ролята на оскъден параван.
Пристигането ни на малкия стадион във Велизи-Вилакубле е един от най-забавните ми спомени. Пътувахме толкова дълго, а шофьорът на тайфата ни беше толкова тайнствен, когато ставаше дума за това къде отиваме, че когато пред очите ни се разкри широката поляна, оградена с дървета, ни наду смях. Нощта беше светла. Пък и когато се хвърлят толкова усилия, за да се намери някакво място, обикновено се избира кътче, което да не е много на открито и да е по-задушевно! На това отгоре всички си дадоха сметка, че ще трябва да се чукаме сред сенките на юношите, които идваха тук в сряда следобед да ритат футбол. На въпросите, които засипаха нашия водач, той отговори, че наистина познава мястото, именно защото е идвал често да тренира тук. Изглеждаше смутен, сякаш го бяха принудили да си признае отдавнашни фантазии. Кой ли не е мечтал да оскверни с вирнати във въздуха крака обичайните, непорочни места, които обикновено посещава? Групата се настани под наклона, по който се катереха стъпалата, защото за човешката природа е съвсем непривично да се съвокуплява с лице към хоризонта или към каквото и да е по-открито пространство. В крайна сметка човек се пази не толкова от погледите, които при нужда могат много по-сигурно, отколкото телата да се превърнат в стабилна преграда. Хората, които се любят на плажа лятно време под лунната светлина, мислено се пренасят в такава интимна обстановка, която ги кара да се абстрахират от огромното пространство около тях. Нашата група беше твърде многобройна и разнородна и поради самата си същност не можеше да предизвика усещане за интимност. Поемах в себе си пенисите им права, вкопчена в перилото на стълбите, със запретната над главата рокля и изпълнена с опасение, че ще трябва да зарежа всичко поради щипещия студ, въпреки който задните ми части бяха съвсем оголени. Така, силно наведена напред, аз се чувствам много удобно в тази поза. В периметъра около издадения ми назад задник цареше радостна възбуда, докато погледът ми безучастно блуждаеше над дъсчената обшивка на седалките към безлюдната морава.