Струва ми се, че по едно време все пак се оказах гола. Някой пусна някаква шега за съблекалнята, която ни беше на разположение — тъкмо случай да се възползваме. Тя се намираше зад будката на пазача и в предната ѝ част имаше широк плот, защото се използваше същевременно и за бар. С една дума, проснах се върху него заради двойното удоволствие да бъда опипвана и обръщана като стока, която избират. Краката ми непрекъснато мърдаха, вдишвах дълбоко влажния въздух. Покривът на будката беше удължен с навес, който засенчваше бара. Дървените стени бяха равни, чисти, върху тях не беше залепена дори една единствена обява, всичко беше прекомерно семпло също като онези театрални декори, които сценографите измислят и които са толкова далеч от реалността като някаква триизмерна скица. Настъпи време за последни ласки, за няколко лизвания по вулвата, която се намираше на удобна височина, и после, тъй като без никакво съмнение ни предстоеше дълъг път, колите побързаха да поемат обратно.
И ако голямата част от тези авантюри стават нощем, то е, защото през тези часове на денонощието обществените места, където могат да се съберат много хора и които могат да се използват като забавна театрална сцена за репертоар, за който всъщност не са предназначени, са много по-леснодостъпни, евентуално и не чак толкова охранявани или най-малкото охраната в тях се отнася с известна благосклонност към подобни прояви. Една приятелка на Ерик си спомняше вледеняващото, но възбуждащо усещане от прилепналата към задните ѝ части катарама на нечий колан след уговорката за подходящия начин на действие между двойката и група мотоциклетисти, кръжащи из Булонския лес. Освен всичко друго, хората смятат, че тъмнината ги пази. Според някои обаче, както и според мен, тя дава възможност същевременно до безкрайност да се разшири пространството, чиито граници очите не могат да доловят. Тогава стената, която дърветата образуват само на няколко метра по-напред, престава да бъде преграда. Всъщност пълен мрак не съществува въобще; във всеки случай хората обикновено предпочитат неясните очертания на полумрака. Що се отнася до мен, бих избрала абсолютния мрак заради онова завладяващо ме удоволствие, което ме кара да потъвам в завивката от човешка плът, слята в една обща маса. Но тъй като това е невъзможно, аз се възползвам от всяка внезапно бликнала светлина, защото нейната заслепяваща сила и невъзможността да се определи къде точно се намира източникът ѝ, пронизват меката като памук атмосфера, в която се размиват границите на телата. Или казано с други думи, не се притеснявам, че някой може тайно да ме гледа, защото и моето тяло е обгърнато в същата разпрашена светлина, както въздуха, както и всички останали тела, свързани едно с друго в общ континуум. Следователно не мога въобще да си представя, че е възможно да съществуват погледи извън него.
По време на една от разходките ни след вечеря по силата на инстинкта Брюно и аз се упътихме към покрайнините на Венсенската гора, към един насип с неясни очертания, чиято затревена площ, оградена като тротоар с бетонови бордюри, беше суха и с рядка растителност. Точно там имаше пейка. Първо започнахме само да се притискаме един към друг, без да се тревожим особено, че мястото е осветено от уличната лампа, а ивицата на гората е далеч. Сцената би могло да се оприличи и на кадър от следвоенен филм, в който камерата се изтегля назад и остават само персонажите, изолирани в кръг от светлина. Когато Брюно вдигна роклята ми нагоре и започна енергично да ме възбужда, дърветата останаха извън полезрението ни. Макар че не осъзнавахме достатъчно ясно евентуалното си неблагоразумие, все пак не разговаряхме и се стремяхме да скъсим разстоянието помежду си с бързи жестове, занимавайки се последователно един с друг. Докато пръстите му проникваха дълбоко между бедрата ми, аз стоях свита до него със сгънати в коленете и максимално разтворени крака, доколкото ми позволяваше положението на ръката му. Гърдите ми не бяха разголени. Когато дойде моят ред да се наведа към подутината в панталона му, той застана като вцепенен, без да помръдне, с глава, облегната на гърба на пейката, изпънат като дъска. Започнах старателно да го помпам, като полагах усилия да не променям ритъма, за да не предизвикам преждевременна реакция. Внезапно още една, втора светлина, насочена право към нас, пламна в далечината. За миг останахме стаени, без да можем да определим откъде идва този лъч, нито на какво разстояние се намира източникът му. Брюно беше свикнал отначало да се оставя да го смуча, изразявайки пълно безразличие, дори сякаш с нежелание, понякога прекъсваше това занимание, отново предизвикваше подновяването му без никакво предупреждение, като хващаше с ръка собствения си пенис, за да го вкара в устата ми, като че ли обладан от желанието да го натика на всяка цена там насила. Точно това направи и тогава — наведе изправената ми глава надолу, натискайки ме отзад по тила. Устните и ръката ми подновиха ритмичните движения. Не се случи нищо от това, което можеше да предвещава рязкото осветяване на нашите две слепени сенки. Светлината, която ме обливаше отстрани, беше толкова ярка, че ме заслепяваше въпреки здраво стиснатите ми клепачи. Свърших както трябва помпането почти в тишина, в която се долавяше само нашето дишане, с танцуващи под спуснатите ми клепачи позлатени и черни сенки. После се върнахме, и двамата малко объркани и заинтригувани, без обаче да коментираме. Дали се бяхме оказали в обсега на нечии фарове? Какво беше това — полицейска кола или някой зяпач? А може би внезапно се беше запалил дефектен прожектор? И досега нямам обяснение за тази толкова точно насочена светлина.