На открито
Ако някой каже за мен: „Тя се чука, както диша“, ще се съглася на драго сърце, още повече че този израз може да се разбира в конкретния му смисъл. Моите първи сексуални експерименти, както и множество други след това, се осъществиха при обстоятелства, които ме навеждат на мисълта, че кислородът ми въздейства като афродизиак. Усещам най-пълно голотата си, когато съм на открито, а не в някоя затворена стая. Ако околната температура, каквато и да е тя, може да се усети с късче от кожата, което обикновено няма пряк допир с нея, например с вдлъбнатината под слабините, тогава тялото престава да се съпротивлява на движението на въздуха и той свободно преминава през него, то става по-достъпно и по-възприемчиво. Когато обгръщащата целия свят атмосфера прилепва като хиляди пипала към повърхността на кожата ми, тогава, струва ми се, вулвата също вдишва и се разтваря нежно. Достатъчно е само лек ветрец да лъхне устието ѝ, за да стане усещането още по-интензивно: големите срамни устни ми се струват още по-големи и пълни до пръсване с напиращия в тях въздух. По-нататък ще се спра много по-подробно на ерогенните зони. Но искам още отсега да посоча, че дори едва доловимата ласка, която може да възбуди обикновено пренебрегвания проход, който свързва леката вдлъбнатина на ануса с върха на триъгълника, където се събират големите срамни устни, тази презирана бразда между аналния отвор и амбразурата на влагалището е едно от местата на тялото ми, които без съмнение ме правят най-покорна, и точно там въздухът, станал осезаем, ме опиянява много по-силно от разредената високопланинска атмосфера. Как обичам да разтворя крака и задник и да ги изложа на въздушното течение.
Общо взето сигурно има някаква обединяваща връзка между понятието придвижване в пространството, пътуване, и понятието сношение, защото в противен случай този толкова популярен израз „да се чукаме до седмото небе“ въобще нямаше да съществува. Наслагващите се представи за тераси, прелитащи крайпътни места, села в равнините и всичките онези пространства от рода на халета или паркинги, замислени единствено, за да бъдат пресичани (Марк Оже ги нарича безпространствени пространства), са все места, на които ми е хубаво да бъда отворена.