Ние се подчиняваме на социалните закони, подложени сме на принудата на семейни ритуали — съобразяваме се с това, което е прието днес да се нарича „индустриална култура“, и тя се простира чак до интимната област на сексуалния живот, в която вмъкваме навици, въвеждаме правила, валидни само за двама души, създаваме в известен смисъл „култура на двойката“. За нас с Жак съвокуплението на открито беше част от тази култура. Случвало ми се е да отбелязвам върху картата на земното кълбо всички градове, в които съм била, забождайки върху тях карфици с цветни главички. По същия начин мога да маркирам с кръстче върху туристическите карти всички развалини, високи стръмни скали, завоите на някой път, китката дървета, към които, ако насочи бинокъл, някой случаен наблюдател би могъл да забележи трескавите движения на един миниатюрен силует с две глави. Може да го види рано сутрин на фона на острите скали на стръмно издигащата се планина с цвят на квасено мляко — аз, свита под прав ъгъл, както обикновено, хваната за тънкото стъбло на някое младо дърво с оскъдни листенца; или едва-що вдигнала шорти, как ни застига някакъв мъж, който пита в района ли летуваме и дали не сме се загубили. После ни задминава, а ние си мислим, че навярно е пазач, който, за да се избягнат евентуални кражби, има за задача да наблюдава постницата, към която всъщност и ние се катерим нагоре. Или може да види онази малка църква, цялата в развалини, но с все още запазени тук-там високи стени, издигащи се в средата на равно плато, и мрежата от ниски, образуващи квадрати стени, останали от рухналите стопански постройки, сред които човек изпитва желанието да броди като сред антични руини, унесен в мисли за онези, които са ги обитавали някога. Останките от кораба на църквата са огрени от ярко слънце, мястото на хора тъне в сянка, а каменният олтар с цвят на антрацит се е запазил в отлично състояние. Лягам там по гръб, но тялото ми е на твърде високо, за да бъде обладано. Докато Жак се привежда, за да разтвори големите срамни устни с няколко закачливи лизвания, аз гледам с широко отворени очи късчето небе, отрязано като с нож от горния край на потъмнелите стени, и ми се струва, че се намирам на дъното на кладенец. И този път свършваме прави в някакъв заслон, в който няма място за нищо друго, освен за телата ни, и за който нямаме представа за какво точно е бил използван. Площадка на старо стълбище? А може би ниша на изчезнала статуя?