Спомням си други руини, друга равна земя, върху която е разположена огромна укрепена ферма с пристройки, и равнината на платото, което тя все още сякаш брани, увиснала над стръмния склон. Тук искам да обърна внимание на още една особеност на нашата „култура на двойката“ — всеки втори или трети път сексуалното общуване помежду ни е като заключителна фраза на орган, след която следва серия от снимки. Този път фотосеансът е продължителен и труден. Бях донесла най-различни дрехи, някои много изящни, и се опасявах да не се закачат за някой храст или купчина камъни. Обхващаше ме същият страх и когато се преобличах между две пози, особено когато трябваше да сложа виещата се на вятъра рокля от копринен муселин. Жак търси светлинните контрасти и ме кара да се вмъквам във всяко неравно място в развалините. Движа се предпазливо по каменистия под, защото съм с обувки с много тънки токове и с остри върхове, които малко ми убиват. А освен това трябва и да внимавам да не стъпя върху някоя козя дърдонка, защото преди да превърнем това запуснато място във фотографско студио, то е било пасбище. Неведнъж трябва да се катеря по стените с боси крака, после Жак протяга нагоре обувките ми и аз ги нахлузвам, за да заснеме няколко кадъра. За всяка снимка трябва да се търси компромисно решение между съвсем конкретни пози, за които Жак настоява, изчислени с точност до сантиметър, преди да се разголи венериният ми хълм и бедрата да се разтворят или пък прозрачният корсаж да прилепне към тялото, от една страна, и, от друга страна, стремежа да изпитвам колкото се може по-слаба болка в краката и задните части, притиснати към някой трънлив храст. Погледът ми прелита, обхващайки последователно на 360° панорамата, докато тялото ми трябва да маневрира в изключително тесни граници. След като се настаня веднъж, изпълнявам разпорежданията на своя инструктор с твърде колебливи жестове. Сега пък аз го моля, преди да е изщракал филмите, да ми направи накрая още няколко снимки гола в средата на широкия път, който се спуска надолу в лек наклон към паркираната насред платото кола. Изпитвам нужда след толкова много принудителни пози да се движа в горещия въздух като диво животно в саваната.
Отворената докрай врата на колата ми се струва напълно излишен параван — съвсем ясно видяхме, че няма кола близо до единствената обитаема къща на платото, така че обитателите ѝ сигурно отсъстват. Дали заради тези два часа, в които бях оставена на произвола на хиляди дребни агресии от страна на природата, а може би заради глождещото ме съмнение, че Жак неотдавна е държал нечии други задни части вместо моите зад същото ламаринено прикритие, но половият ми орган не е готов. В такива случаи със сръчно движение разделям двете срамни устни и скришом ги мокря с малко плюнка, събрана на върха на пръстите. Ще трябва да се преодолее още известно съпротивление, но щом членът му натисне входа, механизмът, който предизвиква отделянето на секрета, ще се задейства и скоро инструментът му ще се хлъзне навътре в напълно овлажненото местенце. Доколкото си спомням, първо вдигнах крака си, за да се подпра на стъпалото на колата, може би, за да се разтвори по-добре вулвата, но няма никакво съмнение, че ако трябва да съм с гръб към партньора си, най-много обичам рязкото движение, с което изтласквам задника си към него. За да се получи, талията ми трябва да е особено подвижна и е за предпочитане краката да са събрани. Колкото по-назад опъвам задницата си, толкова по-голяма самостоятелност придобива тя във фантазмите ми, които се зараждат в мозъка — в това царство, където мисълта живее свой собствен живот, необвързан с останалата част на тялото, и тогава моят орган се превръща в продължение на възникналите в него мисли. Точно когато се опитвах да се нагодя към пениса на Жак, сякаш за да го впрегна към себе си, да се слея с тялото му и с всичко наоколо, изведнъж видях лицето си в страничното огледало. Когато се виждам така по време на акта, погледът ми улавя безизразни черти. Сигурно има моменти, когато като всички останали и моето лице изразява някаква гримаса, но когато случайно погледна отражението си в стъклото на прозорец или огледало, оттам ме гледа съвсем различно лице, а не това, което си мисля, че имам в момента, — с празен, обърнат навътре поглед, все едно че се взира в някакво безгранично пространство, търсейки в него, доверчиво и без настоятелност, някаква опора.