Навикът да се любим под открито небе стана част от живота ни с Жак още от началото на нашата връзка. Гостуванията при баба му, която живееше в малко безлично градче в Бос, включваха и задължително отбиване встрани от пътя. Той паркираше колата си на банкета, прескачахме някаква ограда, стигахме до полето, което се простираше чак до хоризонта, и потъвахме във високата трева. Жак мърдаше много смешно, за да се освободи от тесните си панталони. Простирах блузата си под главата, защото се страхувах да не ме полази някоя буболечка, а ризата на Жак просвах под кръста си. Тъй като нямам юношески спомени за летни ваканции на село, се наслаждавах чистосърдечно на тези задъхани бързи ласки, с които общуваха само половината от телата ни. Краката и задникът ми внезапно се оказваха в среда с друга температура, за разлика от горната част на тялото ми, която си оставаше облечена, а Жак се опитваше да се справи с положението с крака, пристегнати като с букаи от слипа и колана на панталона му. Има някаква детинска радост в насладата, която изпитват разголените части на тялото, сякаш бързат да наваксат и заради тези, които остават омотани в дрехите.
Средиземноморският пейзаж, сред който прекарвахме по няколко седмици годишно, е много разнообразен, но ниските лозя и оплетените храсталаци не могат да се използват за прикритие, нито за ложе, оформено от самата природа. Там няма трева, а и поради липса на дървета често ми се налагаше да се вкопчвам в останалата без стъкла врата на някоя изтърбушена и захвърлена кола или в капака на някой контейнер, с толкова изпънат назад задник, че очите и носът ми се давеха в миризмата на гнилоч, идваща оттам.
Много често поемахме по един път, виещ се чак до младите лозя, засадени сред белите ронливи скали, който впрочем сега почти не съществува, след като престанахме да го използваме. По този път с течение на времето открихме някои места, които ни станаха любими. Почти на средата му, точно преди да поеме стръмно нагоре, той се разширяваше като площадка, от едната страна на която пясъкът се беше свлякъл, оголвайки куп заоблени скали. Случваше се да се забавляваме, представяйки си, че това са гърбове на хипопотами в кална река, повлякла смачкани бидони и счупени палети. Там можех да се изпъна върху гладката повърхност на скалите, а Жак, опирайки се на ръце също като козирка, надвесена отгоре, движеше члена си в мен с резки тласъци. В тази поза обаче му беше трудно да стигне достатъчно дълбоко. Нямаше друго решение, освен да се обърна и да застана на четири крака като някакво подобие на капитолийската вълчица върху своя постамент, приемаща едно много специално жертвоприношение от високопоставен жрец.
По-нагоре пътят правеше завой. От едната му страна имаше дълбок ров, използван за сметище, и при всяко наше идване установявахме, че съдържанието му изненадващо се обновява — стърчаха скелети от селскостопански машини, изтърбушена миялна машина и т.н. От другата страна на пътя по протежение на много метри се простираше белезникава на цвят скала, също като срязана с нож стена. Въпреки че отразяваше много силно светлината, тя беше едно от предпочитаните от нас места, не само защото гладката повърхност на скалата щадеше дланите ми, а може би — и защо не — тъкмо защото подсъзнателно изпитвахме желание телата ни, проснати върху този отразяващ екран, да се спасят от безредието около нас. Понеже никъде наоколо нямаше листа, с които да се избърша след това, а не винаги се сещахме да вземем тоалетни кърпички, оставах известно време така, с лице към скалата, с разкрачени крака и гледах как спермата изтича от мен като ленива лига със същия белезникав цвят като камъните. Още по-нагоре, на върха на платото, пътят свършваше в малка горичка, сред чиито сухи туфи трева понякога се търкаляха отпадъци, оставени от екскурзианти. И сигурно беше по-хладно, но ние много рядко спирахме там. Трябваше да се изкатерим догоре, а когато все пак успявахме, често пъти нещата бяха приключили. Жак не можеше да устои на вълнистото движение на задните ми части пред очите му, които се полюшваха под шортите или полата ми, следвайки равномерния ритъм на движението като някакво второ дихание на тялото, докато аз, изкачвайки се нагоре, бях обхваната от мисълта за вторачения му в мен поглед и имах достатъчно време да подготвя органа, чието отверстие мога да сравня единствено с гладно птиче с неуморно зееща човка.