Впрочем поради някаква необяснима причина тази „култура на двойката“, за която вече споменах, се изявява най-силно в пасторални условия. Истина е, че чукането в някоя падина до пътя е свързано с по-малко рискове, отколкото ако става в преддверието на някоя сграда. Въпреки това и двамата — Жак заедно с други хора, а и аз от своя страна с други — сме използвали за това разни места в града. Но коридорите на метрото (където някой чистач се възползва от прикритието на тълпата, за да докосне незабелязано задника ми като мълчалива покана да го последвам в неговото скривалище, натъпкано с кофи и метли) или кафенетата в крайните квартали (в които навъсени мъже си предават един на друг моята особа, опъната върху пейката в задната стаичка) посещавах заедно с Жак само мислено. При това аз бях тази, която го водеше там. Този навик отшумя, но имаше време, когато обичах да облепвам стените на нашата стая с подобни фантасмагорични разкази, проследявайки бавно ситуациите и позите, които си приписвах, с тон, в който се съдържаше по-скоро въпрос, защото очаквах да чуя одобрителните думи на Жак; той ги произнасяше с равен глас и с изпълнената с безразличие спонтанност на човек, зает с нещо друго — без съмнение обаче безразличието му съвсем не беше искрено, защото през това време нежно и продължително движеше пениса си в мен. Тези мои бележки ме навеждат на два извода.
Първият е, че в една двойка всеки от двамата носи със себе си своите желания и фантазми, които се комбинират в общи навици и след това се модифицират, пригаждат се едни към други и в зависимост от степента на конкретизацията им, на която се надява всеки в двойката, преминават, запазвайки своята интензивност, границата между мечтата и реалността. Моята натрапливост да броя всичко намери приложение в практикувания групов секс заедно с Клод, както и заедно с Ерик, тъй като именно по този начин техните собствени желания се съчетаваха с моите. Не съм изпитвала обаче разочарование от това, че никога не съм участвала в оргия в компанията на Жак (дори и тогава, когато ми каза, че го е правил без мен), защото съм убедена, че не това беше начинът да споделим собствената си сексуалност. Достатъчно беше да му разказвам за своите авантюри, долавяйки как откликват като ехо в неговите фантазми, както беше достатъчно той самият да открие в мен послушната съучастничка в неговите фоторепортажи, съчетани понякога със секс, които правеше на село, и ексхибиционистката, която се задоволяваше да се показва гола пред обектива му, макар че собственият ми нарцисизъм ме караше да предпочитам по-уютна среда и по-идеализирани портрети…
Второто заключение е, че природната среда не подхранва същите фантазми като градската. Понеже градската среда по дефиниция представлява социално пространство, тя се превръща в терен, където се задействат желанието за пренебрегване на обществените норми и ексхибиционистично-воайорските импулси; тя предполага странично присъствие, погледи на непознати, съвсем случайни хора, които могат да проникнат в аурата на интимност, излъчвана от някое частично разголено тяло или от две слети в едно тела. Извисени до небесата, където единственият свидетел е Бог, те се стремят към почти неповторимо усещане, не за да нахлуе светът в онова заключено между тях пространство, в което се преплита задъханото им дишане, а за да могат чрез тази абсолютна райска самота да се разтворят в простора, ширнал се, докъдето поглед стига. Те са във властта на илюзията, че насладата им е непостижима като това необхватно пространство, че техният телесен чертог се разширява до безкрай. Този стремеж към пълно сливане, водещо до себеунищожение, който някои определят като малка смърт, може би става още по-осезаем, когато телата са в досег със земята, която бъка от невидим, спотайващ се живот. По-голямата част от фантазиите, водещи ме до мастурбация, несъмнено са свързани с градската среда (освен вече споменатите, ето и още една история, към която често прибягвах: в претъпканото метро някакъв мъж притиска копчелъка на панталона си към задника ми и успява да засуче дрехите ми нагоре, за да мушне пениса си; това не убягва от погледа на останалите и те започват да се провират през тълпата, за да стигнат до мен и да го последват; тогава пътниците се разделят на две — на наслаждаващи се и на възмутени, и се впускат в разправия помежду си… Я намерете по-парижка история!), в която съумявах да се пригодя към банкета на големите пътни артерии, или към условията в столичните паркинги. Струва ми се обаче, че в крайна сметка предпочитах обширните пространства. Впрочем нощем градът създаваше такава илюзия. В началото на съвместния ни живот с Клод, когато се прибирахме късно в нашия малък апартамент в покрайнините, понякога, както вървях пред него, ми се случваше, без да го предупредя, да вдигна нагоре полата си над двете голи полукълба, не като израз на някакво желание да ме обладае там (не вярвам чак никога да не сме го правили), нито за да шокирам някой случаен минувач, а за да вдъхна с тялото си аромата на улицата, да нахлуе свежа струя в тръпнещата бразда между краката ми. Питам се всъщност дали мъжете в горичките и паркингите, това множество от сенки, не са от същата материя като пространството и дали не съм влизала в досег с късчета въздушна тъкан, само че с малко по-твърда консистенция. И нещо много особено: просто нямам равна на себе си, когато трябва да открия правилната посока сред множество непознати пътища. Може би склонността ми да преминавам в една група от един мъж към друг или да балансирам, както стана в определени периоди от живота ми, между множество любовни връзки, спада към същия род психически предразположения, към който принадлежи и чувството за ориентация.