Откакто книгата се появи на бял свят, почти всеки ден отговарям на въпроси на журналисти от най-различни националности. Излизам напълно изтощена от тези интервюта. Така е и с ужасно уморителните фотосеанси, когато фотографите предшестват, съпътстват или следват журналистите. (Към това трябва да прибавим и усилията, които полагам, за да отговоря на всички писма, както и това, че ми се налага, особено в дните, след като съм участвала в телевизионни предавания, да позволявам на непознати да ме заговарят на улицата или в метрото, наистина любезно, но изпълнени с любопитство, и дори да изслушвам неуместни изповеди). В един пасаж в книгата си разказвам, че ми се е случвало да отивам на местата за сексуални срещи със същото дълбоко безпокойство, каквото изпитвам и преди началото на всяка пресконференция, когато усещам как думите, свързващи ме с аудиторията, ме повличат и предчувствам пълното изтощение — същото, както след безрезервно отдаване на собственото ми тяло. Това, което изпитвам, откакто медиите системно и професионално разкъсват собствената ми личност, стигайки до най-малките подробности, е от същото естество. В случая съм също толкова всеотдайна и моето крайно изтощение е резултат не толкова на вампиризма на околните, които биха искали да отнемат жизнените ми сокове, а тъкмо напротив — на усилието ми отново и отново да се самоизграждам напълно искрено пред техния вперен в мен поглед. Все едно да вливам нови сили на Катрин М., както и на Катрин Миле, без да изменя нито веднъж на себе си. Допускам, че тази пластичност без никакво съмнение е характерна за устройството на моето либидо…