Едно преживяване в Бразилия остави в мен по-сложно чувство. Току-що бях пристигнала за първи път в Рио де Жанейро и от целия списък с телефони, които ми бяха дали мои приятели, ми отговориха само от дома на един художник. По някаква случайност той познаваше отлично онзи дял от историята на френската култура, с който донякъде се занимавах и аз, и ние говорихме до късно през нощта на една потънала в мрака тераса в Ипанема. Оттогава минаха много години, той идваше в Париж, а и аз ходих един-два пъти в Бразилия. В Сао Паулу, излизайки от тържеството, организирано по случай биеналето на изкуствата, наехме едно и също такси. Той каза адреса на моя хотел. С поглед, вторачен в тила на шофьора, леко го потупах по бедрото. Тогава даде адреса на хотела, в който беше отседнал. Леглото беше до една остъклена лоджия и ограждащата я колонада хвърляше върху него жълтеникави отблясъци като в картините на Хопър. Той не лежеше върху мен, а постоянно се докосваше с части от своето тяло, сякаш за да провери с ръце, с устни, с пенис, с чело и брадичка, с рамене и крака, че съм тук. Чувствах се толкова добре, когато ме връхлетя тежък пристъп на мигрена, който го паникьоса. Чувах как мърмори нещо за времето, проклетото време. С него също нямаше втори път. Много по-късно, в друго такси — вече в Париж, докато по-скоро го гледах, вместо да слушам вежливите му думи, внезапно ме заля огромна нежност: мислех си за географското разстояние, което ни разделя, за продължителното време между нашите все пак редовни срещи (случвало ми се е, минавайки през Рио де Жанейро, само да му звънна по телефона), а също и за онзи един-единствен път, когато времето и пространството се бяха слели в едно и образуваха общо безупречно цяло.
Другото обяснение за оскъдните бележки за моите пътувания е свързано с въпросите, които засегнах в първата глава. Обичах изненадващите нови неща, при условие, че имам водач. Намирах за подходящо един мъж да ми бъде представен от друг мъж. Доверявах се изцяло на връзките на едни или други мои познати и не си задавах въпроси за собствените си желания и за начините, по които бих могла да ги задоволя. Впрочем сексуалните връзки и желанието са две почти отделни дейности; можех много силно да желая мъже, с които така и никога не се случи нищо, без да изпитам от това дори най-малкото разочарование. Бях фантазьорка, надарена за измислици, така че голяма част от еротичния ми живот беше свързан именно с фантазиите ми, чието въздействие допълнително засилвах, като триех срамните си устни една в друга, стиснати между палеца и показалеца. Желанието ми да се съвокуплявам всъщност беше израз на една много по-мащабна необходимост: да си проправя в света път без препятствия. Както вече имах възможност да изтъкна, аз се движех в уютна среда, за която е характерно един вид семейно съучастие. Нещо, което липсва, когато пристигаш за първи път (и без специални препоръки) в някой далечен град.
В спомените ми за много мъже домът им е първото нещо, което най-напред изплува в съзнанието ми. Това не значи, че пренебрегвам останалите спомени, които те са ми оставили, а по-скоро, че те са неразривно свързани с обграждащата ги рамка и когато тя се възстанови най-спонтанно, в паметта ми отново изплуват някой миг на любовно приятелство или подробности за разположението на телата. Читателят сигурно вече е наясно, че много лесно се вписвам в обкръжаващата ме обстановка. Винаги съм се вглеждала с широко разтворени и любопитни очи в условията, сред които интимната цепка в тялото ми е допуснала някой да проникне в нея. Когато бях още съвсем малка, именно така — взирайки се в детайлите, се научих да се ориентирам в Париж. Един мой приятел, архитект, при когото ходех в наета за случая квартира на последния етаж на една новопостроена сграда, която беше толкова висока, че от леглото погледът се рееше в небето, веднъж ми каза, че по права линия ще стигна от моето жилище на улица „Сен-Мартен“ на десния бряг на Сена до неговото на левия бряг високо горе на улица „Сен-Жак“. Така обикнах и Паметника на инвалидите, докато правех компания на моя приятел зъболекаря по пътя към дома на една от неговите приятелки. Дамата беше много нашумяла през 50-те години вариететна певица, съхранила в себе си блудкавото и малко превзето очарование, което излъчваха обложките на грамофонните плочи от онова време. Тя се оставяше равнодушно в ръцете му, а аз се забавлявах, играейки си на естет, презрял трикраките малки масички, претрупани с колекцията ѝ от костенурки с най-различни размери, изработени от камък или порцелан, и отправях поглед през прозорците навън, за да се насладя на съвършените пропорции, които имаха сградите на Площада на инвалидите. Всяко жилище привлича погледа по различен начин. У Ерик леглото беше централният диспечерски пункт, който управляваше цял калейдоскоп от обективи за камера, различни екрани и огледала; у Брюно, по подобие на ателието на Мондриан, само една ваза с цветя беше центърът, фокусиращ пространството, в което рамките на вратите, гредите, шкафовете и мебелите сякаш бяха производни от едно общо цяло и съвсем подобни — все едно един и същ непрекъснато повтарящ се, пропорционално увеличен или намален обем изпълнява различни функции; така голямата маса, например, е само повдигнато на по-висока плоскост повторение на леглото.