Някъде скрита вътре в мен живее една нежна носталгия по обширните апартаменти в големите италиански градове. Когато започна сътрудничеството ми с Енцо, той живееше в Рим, доколкото си спомням, в един от крайните квартали в една от онези сгради с цвят на охра, заобиколени с пространства с неясно предназначение. Когато сравнявах този квартал с покрайнините, където бях прекарала детството си, се учудвах, че има толкова незаето място. Изглежда някаква феодална урбанизация беше наложила правилото вечер сянката на всяка фасада да пада в цял ръст върху земята. Вътре размерите на стаите бяха много по-големи, отколкото в апартаментите в сгради от подобна категория във Франция. В банята гласът отекваше като ехо, а блестящите от чистота плочки, които покриваха целия под на апартамента, правеха пространството още по-осезаемо, сякаш някой току-що го е измил във ваша чест. След една или две години Енцо се премести в Милано. Там сградите бяха още по-старинни, апартаментите — още по-просторни, таваните — по-високи. Мебелите не бяха повече. Колко приятно беше да се разхождам бавно без никаква дреха върху себе си, съвсем като нова също като светлата боя на стените, толкова близо до собствената си същност като стаята, заета само от едно легло и от един отворен куфар! Смъквах пуловера, оставях полата да се плъзне надолу и движението на въздуха около мен караше тялото ми да оживява.
В началото
Читателят ще разбере защо до такава степен свързвам физическата любов със завоевание на пространството, когато узнае, че съм родена в семейство, в което петима души живеехме в един тристаен апартамент. Така че първия път, когато избягах от това място, се чуках също за първи път. Не го напуснах с тази цел, но нещата се развиха именно така. Хората, израсли в по-заможни семейства, където всеки има своя стая и където най-малкото всеки има право да остане сам със себе си, както и онези, които са ходили на училище на село, може би не са го изпитали. Когато откриват собственото си тяло, те не са така подвластни на желанието да разширят пространството, в което то се движи. Що се отнася до мен, аз трябваше да измина огромни географски разстояния, за да стигна до някои части от самата себе си. Трябваше да пропътувам пътя Париж — Диеп с колата на Клод и да спя на брега на морето, за да разбера, че някъде в тялото ми, на място, което не можех да видя и все още не си бях представяла, има едно мъничко отверстие, една толкова гъвкава и толкова дълбока кухина, че онова продължение от плът, което превръщаше момчето в момче, каквото аз не бях, можеше да се настани вътре.
Изразът вече е излязъл от употреба, но по-рано се казваше, че едно младо момче или момиче, за които се счита, че той или тя не познават процеса, по който се извършва продължението на човешкия род, а следователно и че нямат представа по какъв точно начин любовта се съчетава със задоволяването на сетивата, са съответно „невинен“ или „невинна“. Аз останах в това състояние на почти пълна „невинност“, чак докато се сдобих с пряк опит за този процес по време на първия акт. Бях на дванайсет години, когато дойде първият ми мензис. Майка ми и баба ми се разтичаха и поканиха доктора у дома, а баща ми промуши глава през вратата и ме попита през смях дали не ми тече кръв от носа. И това беше цялото ми сексуално възпитание. Не бях много наясно откъде идва тази кръв и не можех да направя разлика между пътя, откъдето изтича урината, и този, по който идва менструацията. Един ден лекарят ми обясни много тактично, че трябва да се мия малко по-навътре, отколкото, когато се мия с кесийката, иначе, каза той, помирисвайки с отвращение пръста си, покрит от гумената ръкавица, с който ме беше туширал, „не мирише особено приятно“. В крайна сметка заподозрях нещо, чак когато се заговори за скандала, избухнал по време на един рокконцерт. Майка ми и приятелките ѝ коментираха случая пред мен. Концертът беше предизвикал сбивания, намесила се беше и полицията. „Говорят даже, че някакви разюздани момичета задигнали полицейските палки, за да си ги навират!“ Да ги навират къде? И защо точно палките? Тези въпроси ме измъчваха дълго време.