Вслушвах се в дишането близо до нас, чийто ритъм ставаше неравен, когато влакът се люшваше малко по-рязко, и както лежах на кушетката, изведнъж изпитах страх — аз, същата, на която сигурно щеше да е напълно безразлично да се заголи направо на някоя спирка на метрото, стига Жак да го поиска, — уплаших се, че децата могат да отгатнат с какво се занимаваме в момента. В сравнение с времето, когато спяхме в едно легло с майка ми, сега бях сменила ролята си; пак се отдавах на потайни занимания, само че бях пораснала и можех да не се съобразявам с реакцията на децата. Да си призная, аз всъщност не бях забравила някогашната си свенливост, която на онази възраст е толкова безкомпромисна, че човек си мисли за нея и си я приписва като някакво присъщо на детството качество, което превъзхожда зрялата възраст. Или казано с други думи, не изпитвах никакъв страх от преценките на възрастните, но се опасявах от преценките на децата. Не исках очите им да видят нещо, което не че не трябва все още да знаят, а нещо изключително сериозно, ценно, което не бива да се разгласява по такъв безразсъден начин. Тъй като поддържах връзки и с глави на семейства, на два пъти ми се случи безмалко да представя пред децата един много по-горещ спектакъл от сцената с тайната целувка между майка ми и нейния приятел. Първата нощ, която прекарах с Робер у дома му — впрочем това беше и единствената, — го видях да заклещва дръжката на вратата, водеща към стаята, с облегалката на един стол. Тогава си помислих: „Я виж ти, този номер от старите любовни филми въобще не е измислица!“ На сутринта дъщеря му заблъска по вратата, защото искаше да види баща си, преди да отиде на училище. Той с нетърпящ възражение глас ѝ викна да върви да се приготвя, а той ще дойде ей сега. Което и направи. Едно лято, когато бяхме във ваканция, по времето за следобеден сън синът на Ерик го извика за нещо иззад завесата от памучен плат, с която беше отделена стаята. Ерик се повдигна от гърдите ми, подпря се на един лакът също като капак на кутия, който се отмята назад върху пантите, и все едно, че от кутията изскочи истински дявол. „Махай се оттам, изрева той побеснял, махай се, остави ме да спя!“ И двата пъти бях на страната на децата, които бяха нахокани.
Когато задминавате с мотор някое много голямо превозно средство, независимо от това колко е слаб вятърът, винаги настъпва един точно определен момент, когато въздухът ви завладява. Това е мигът, когато стигате чак до челото на камиона, точно преди да започнете да завивате пред него. Тогава се образува въздушна струя, която подхваща тялото с усукващо движение. Тя блъска едното рамо напред, другото — назад и също тъй внезапно сменя посоката. Приличате на опънато платно, което плющи на вятъра. Само няколко секунди преди това сте цепили разтварящото се пред вас пространство. И ето че внезапно то се свива върху вас и ви разтръсква, мъчи ви. Обичам това усещане и мога да го различа и при други, много по-различни обстоятелства — да си в центъра на пространство, което се отваря и затваря, разширява се и се свива. Като силно опънат и неволно изпуснат ластик, който се връща назад и удря като с камшик ръката, която го държи, така става и с човека в това пространство, където за кратко той е ту индивид, който обхваща всичко, което го заобикаля (дори и само с поглед), ту обхванат от пространството предмет. Това изпитах съвсем неочаквано и в един сексшоп. Обичах да придружавам Ерик там. Докато той обясняваше на продавача винаги изключително конкретните си желания, защото следеше какво ново излиза на пазара, особено при видеокасетите, аз сновях напред-назад из магазина. Първото случайно попаднало ми изображение, независимо какво е то (дали някое момиче, което разтваря с украсените си с маникюр пръсти тъмночервена вулва, с леко отметната и заснета в перспектива глава, с блуждаещ над тялото поглед и с изражение на лицето като на болен, който се опитва да различи къде точно са краката му в края на носилката; или друго, приклекнало на токове в традиционната поза, готово за чукане, което придържа с разтворени длани товара на двете си бомби, по-големи от главата ѝ; или още онзи млад мъж в костюм с жилетка, стиснал в ръка инструмента си, насочен към жена в зряла възраст, която седи на края на бюрото си (адвокатка или може би директор на предприятие); и дори снимки на тираджии, предназначени за хомосексуална клиентела, с органи, запасани с торбички, които изглеждат направо миниатюрни в сравнение със съдържанието в тях), всяко изображение — графика, снимка или филм, било то реалистично или карикатурно (някой заел подходяща поза манекен на страниците за гащи в каталог за продажба по пощата; изхвърлянето на сперма на едри капки, преливащи от страницата на някой комикс), та всяко изображение, както казах, още при първия поглед към него ме кара да чувствам онзи характерен трепет в самите глъбини на органа между краката ми. Прелиствах оставените на разположение списания, въртях в ръце внимателно обвитите в целофан. Нима не е фантастично да можеш да се възбуждаш напълно свободно, пред очите и със знанието на всички останали клиенти, които правят същото, въпреки че всеки се държи, все едно, че рови в каталог на издателска къща? Истинско възхищение предизвиква привидната дистанцираност, с която тук се разглеждат снимки или предмети, които, след като бъдат занесени вкъщи, губят от съдържанието си. Във фантазиите си аз се пренасях в някакъв митичен свят, където всички магазини предлагат подобни стоки наред с останалите, и там с напълно безучастен вид се оставям да ме завладее възбудата, докато съсредоточено разглеждам органите, чието четирицветно изображение пресъздава по безупречен начин влажността им, и после без капчица свян ги излагам пред погледите на съседите си, с които пътувам заедно в метрото: „Извинете, ще ми заемете ли вестника си?“ „Да, моля, заповядайте.“ И тъй нататък. Така спокойната очевидност на нещата, която властва в сексшопа, се пренася и в социалния живот.