Преди да опозная забавленията по алеите на Булонския лес или на манежа до Порт Дофин, което стана благодарение на забежките ми в компанията на Анри и на Клод, имах възможност непрекъснато тайно да практикувам в общите части на парижките жилищни кооперации групова размяна на ласки, които понякога стигаха твърде далеч. В малките часове на деня се лутаме сред няколко сгради и търсим апартамента на наша приятелка. Макар че е художничка и демонстрира свободно и дръзко поведение, тя има буржоазно възпитание — намираме се все пак на булевард „Егзелман“ — и на всичкото отгоре е приятелка на мъжа, който е „шеф“ на мен и на Анри. Целта ни е съвсем детинска. Ще звъннем на вратата и с нежни ласки ще се извиним за нахлуването си. Нашата задна мисъл е поне едно от момчетата да успее да натика упорития си свредел във вдлъбнатината на възглавничката от леко влажна плът, пропита с аромата на съня. Само че първо трябва да намерим в кое здание и на кой етаж е нашата потънала в сън жертва. Клод, уверен, че ще я открие, започва да проверява етаж по етаж една от сградите, оставяйки ни несъмнено твърде самонадеяно двамата с Анри в друг вход, където търсенето се беше оказало безуспешно. Анри има нежни жестове и малко непохватни пръсти, сякаш ги използва по-скоро за да посочва предметите, а не да ги държи с тях. Аз обикновено действам по-директно. Прави, притиснати един в друг, започваме с леки докосвания отзад по изпъкналите ябълки. Моите са голи под полата. Той не е много по-едър от мен и изпитвам удоволствие, че мога да го обхвана с ръка и без затруднение да прегърна тялото му. Срещала съм се и с високи и силни мъже, но никога не съм пренебрегвала излъчващата се съблазън от по-дребните. Равновесието между масата на мъжа и моята собствена маса, равномерното, както ми се струва, разпределение на физическото усилие в любовната игра ме карат да изпитвам едно особено удоволствие, в което несъмнено влиза и желанието ми да се отнасям към него донякъде като към жена, ако не и известен илюзорен нарцисизъм: ето, и аз мога да изживея същото удоволствие, каквото изпитва и той, когато ме прегръща.
Надявам се, че ще съумея да предам по подходящ начин в следващите страници опияняващото усещане, което изпитвам, когато устата ми се изпълва от един непрекъснато набъбващ член; едно от условията, за да го постигна, е моето собствено удоволствие да се идентифицира с удоволствието на другия. Колкото по-силно се извива тялото му, колкото по-ясни стават стоновете, глухите пъшкания, насърчителните думи, толкова повече ми се струва, че той ми предава своето безумно желание, което се проявява в самите глъбини на собствения ми орган. Засега обаче ще се опитам да възстановя сцената с Анри, за която помня, че го смуках много пламенно, както ми каза той самият, признавайки си, че това го изненадало. Как се случи всичко? Дали се свлякох в краката му заради инстинктивното притискане на венериния ми хълм към неговите слабини, водена от сключените ми като пръстен ръце, които се плъзгаха надолу по тялото му, без да го изпускат, докато паднат на коленете ми, и аз по навик погалих с лицето си, с бузите, челото, брадата онази релефна изпъкналост, която по форма и твърдост винаги ме е навеждала на мисълта за огромно дървено яйце за изкърпване на дрехи. Светлината угасна. Анри се смъкна до мен на гладкия килим и двамата се сгушихме до стъпалата срещу клетката на асансьора. Изскубнах от затвора му зад опънатия копчелък на панталона малкия затворник и му помогнах да заеме подходящата форма с помощта на бавно и ритмично движение с ръка. След това с глава, наведена към сгънатите крака на Анри, продължих с устни същото движение напред и назад. Стълбищният автомат отново светна и аз спрях. Усетих чукът на страха да блъска в гърдите ми и ударите му да звънят в ушите ми, отеквайки чак до изпълнените със сладострастие зони в долната част на корема… Светлината не беше последвана от никакъв шум. Докато изчаквах, държах ръката си по навик като прикритие над твърде набъбналия пенис, за да го вкарам отново в неговото благоприлично ложе. Успокоихме се и се настанихме по-удобно на стълбите. Има някои основни правила в подобни случаи, особено когато условията не позволяват прекомерна разюзданост, и те са доста сходни с правилата на учтивостта: всеки от партньорите, редувайки се с другия, се посвещава на чуждото тяло, освобождавайки своето от прегръдката на партньора си, също както постъпват двама души, когато си разменят благодарности или несвързани един с друг комплименти, надпреварвайки се най-безкористно кой да окаже по-голямо внимание на другия. Пръстите на Анри сякаш включиха в движение някакъв лост дълбоко в моя орган, докато се опирах с гръб на ръба на стъпалото с отворена като зеещо отверстие уста и въпреки че продължавах да стискам члена му, ръката ми беше спряла своето качващо се и слизащо движение. След като прецених, че за момента е достатъчно, дойде моят ред да прибера бедрата си и да притисна лице между неговите. Жестовете ни се вместваха в пространството, което заемаха нашите вкопчени едно в друго тела. Осветлението отново се включи два или три пъти. Все едно че на равни промеждутъци мракът ни скриваше в кухината на непрогледна пещера, сред стените на дълбокия кладенец на стълбищната площадка. Ярката светлина шибаше челото ми и ме караше да помпам по-бързо. Вече не си спомням дали Анри се изпразни „на светло“ или „на тъмно“. Последваха същите леки потупвания с длан, за да изгладим дрехите си и да оправим косите си. Когато заедно с Клод прекарвахме вечерите си с приятели, понякога, както стана и този път, се случваше неочаквано да се изчукам с някой, без той да ме види. Тогава ме обхващаше някакво смътно притеснение, когато заставах отново пред него. Струва ми се, че същото изпитваше и този, който ме придружаваше. Клод ни чакаше долу до стълбището. Престори се, че току-що е дошъл отвън. Според Анри видът му беше малко странен. Отказахме се да търсим адреса.