Болест, мръсотия
Всяка ниша, в която тялото може да изпита пълна задоволеност, обратнопропорционална на заеманото от него място, или където, колкото е по-сбито, с толкова по-голяма сила го връхлита насладата, събужда носталгията по състоянието ни на зародиш. Удоволствието става още по-голямо, когато в потайността на тази ниша животът на органичната материя надмогва всичко останало и ние се понасяме по течението на нещо, което твърде много прилича на регресия на спомените. Нека помислим малко: правилата на хигиената не налагат непременно отходните места да се превръщат в кът, където човек се изолира, именно тоалетните кабини. И ако те все пак са се превърнали в такива места, претекстът е спазване на благоприличието, но скритата причина не е нито грижата за нашето достойнство, нито опасението, че може да притесним другите, а желанието да изпитаме на свобода и без никакви задръжки удоволствието от дефекацията, да вдишваме собствената си благоуханна воня или пък внимателно да изследваме изпражненията както Салвадор Дали, комуто дължим картинни сравняващи ги описания. Тук не възнамерявам да занимавам читателя с цинични истории, ще ми се само да си припомня някои банални обстоятелства, при които функциите на тялото ми се оказаха в конфликт помежду си. Тъй като никога не съм срещала изявен любител на моята пръдня или на моите изпражнения, както и аз не съм опитвала нечии чужди изпражнения, този сблъсък между удоволствието и отвращението, между насладата и болката се превърна в постоянна борба с несигурен изход.