Дълго време бях завладяна от героите на Бернанос и мечтаех да постигна в живота си тяхното умение да се раздавам, като същевременно осъзнавах, че множество негови персонажи попадат много по-лесно под властта на злото, вместо да правят добрини, и че светците му се провалят, опитвайки се да сътворят чудо. Поне бих могла да отговоря на онези, които ми задават въпроси, надявайки се да изтръгнат някаква тайна за секса, с почти същите думи като Шантал от романа „Радостта“: „Така им внушавам известно страхопочитание. Изглежда се справям добре, а повече не ми и трябва… Наистина не мисля, че съм излъгала някого; бедата е, че без да искам, им създавам илюзии… Вие си мислите сигурно, че знам много повече, отколкото изглежда… Само че не е така…“
Изпитвам безкрайна благодарност към Шантал Тома, че веднага след излизането на книгата написа за Катрин М. следното: „Привлича я по-скоро всепозволеността, а не погазването на нормите.“ За мен не беше особена изненада, че авторите на отрицателните критики за моята книга са хора, за които има основание да се мисли, че самите те имат относително разкрепостено сексуално поведение. Сигурно им доставя удоволствие да прекрачват нормите и именно затова изпитват нужда да поддържат табута, особено в областта на словото, за да продължат да изпитват потайна наслада. Тъй като никога не съм смятала, че сексът притежава някаква сакрална стойност, не съм чувствала и необходимост да го затворя като в скиния, както в крайна сметка правят тези, които ме обвиняват, че съм свалила от него всяка тайнственост.
За успеха на книгата говори един факт — моята „всепозволеност“ има нещо общо с чувството на свобода на огромния брой хора, които без никакво притеснение влизат в някоя книжарница да си купят „Сексуалният живот…“, а след това обсъждат книгата помежду си и т.н. Поемайки риска да раздразня още повече онези, които твърдят, че умело заимствам от маркиз дьо Сад, ще добавя, че срещам майки, които споделят с мен, че са обсъждали книгата с дъщерите си.
В текста съм си позволила удоволствието да си представя едно толкова толерантно общество, че пътуващите в едно и също купе във влака, които не се познават помежду си, си разменят без никакво притеснение порнографски списания. На друго място описвам следната въображаема сцена: любовен акт в чакалнята на една гара, който не смущава никой от присъстващите. Как да не доловим в бързото разпространение на книгата и свързаните с нея коментари това, което в рамките на възможното предполага постигането на пълна хармония в човешките взаимоотношения, хармония, която би могла да се осъществи чрез свободно признаване на сексуалното желание и толерантност към него. За това говорят някои страници в моята книга, представяйки една очевидно утопична картина, плод на фантазията. Как да не ликуваш при такова видение?
КАТРИН МИЛЕ
1
Броят
Като дете направо бях обсебена от проблеми, свързани с броене. Споменът за самотните мисли и действия през ранните години от живота на човека е много отчетлив, може би защото точно това са и първите прояви на самодоказващото се съзнание, докато събитията, съпреживени с някой друг, си остават забулени в неясните чувства (възхищение, страх, любов или ненавист), които останалите ни вдъхват и които в детството си много по-малко, отколкото в зряла възраст, човек е склонен да сподели или дори да проумее. Така че много ясно си спомням мислите, които всяка вечер преди сън ме караха да се заема със старателно броене. Скоро след раждането на брат ми (тогава бях на три и половина години) семейството ни се премести в нов апартамент. През първите години след като се настанихме в него, леглото ми беше в най-голямата стая точно срещу вратата. Въобще не можех да заспя, докато не премисля отново един след друг всичките тези въпроси, взирайки се в процеждащата се от кухнята светлина от другата страна на коридора, където майка ми и баба ми продължаваха да се занимават с нещо. Един от тях беше свързан с факта да имаш много съпрузи. Аз не разсъждавах дали съществува такава възможност, тъй като тя, както изглежда, беше напълно допустима, а върху нейните варианти. Чудех се дали една жена може да има много съпрузи едновременно или само един след друг? В такъв случай, колко време трябва да бъде омъжена за един от тях, преди да може да го смени? Колко съпрузи е „разумно“ да има тя — неколцина, от порядъка на пет-шест, или много повече, да речем, безброй много? И как ще постъпя аз, когато стана голяма?