Аз страдам от мигрена. Когато пристигнах със самолета в Казабланка, почувствах, че се задушавам от жегата на летището, докато чаках дълго да получа багажа си. Пътуването не беше свършило — Базил, моят приятел архитект, който ме беше поканил, трябваше да ме откара с колата си до построеното от него ваканционно селище, в което притежаваше малка къща. Спряхме в един страничен път. Навън беше много приятно, листата около нас потрепваха в ясната светлина. На четири крака върху задната седалка, аз както винаги така изпъвам дупе, че си го представям като балон, щръкнал извън колата, готов да се откъсне и да полети. Докато един прът като от закалена стомана пробива балона, се появяват и първите симптоми. Погледът ми се замъглява от проблясващи светкавици, които засилват впечатлението, че светлината трепти. При последния блясък тялото ми, освен задника, спира да съществува, изпразнено от субстанцията си като плод, оставен да изсъхне на въздуха, който пука, докато се разпада. Или по-точно, вече няма нищо друго между черепа ми, втвърден като къс руда в менгемето на болката, и епидермиса на задните ми части, които все още не са стигнали до върховната наслада. Не съм в състояние да изрека нито дума. Когато пристигнахме, легнах като вцепенена във високото, дълбоко легло. Тялото ми се състоеше само от два натежали края, единият, загиващ от болка, другият, потънал в летаргия след удоволствието, натоварени и с бремето на постоянно гадене, което съпътства много силното главоболие. Имах само подобие на тяло, натъпкано с баласт в трите точки на трите останали ми органа, за което мълчешком се грижеше един разтревожен мъж. Впрочем, когато мигрената ме приковава по този начин в стая, потънала в пълен мрак, когато не мога дори да помръдна ръка, за да отлепя от влажната си кожа потъналия в пот чаршаф, напоен с нея от цяла една нощ и цял един ден, когато дишам спарената мека миризма на повръщано и това е единственото усещане, което не предизвиква нетърпима болка, ми се случва да си представя с последните остатъци от мисловни възможности, че в това състояние — с очни кухини, разширени, със сивкави кръгове около тях, в които потъват в обща яма вътрешният край на клепачите и основата на носа ми, — биха могли да ме наблюдават и чужди очи. Жак е свикнал с това зрелище, а лекарят би погледнал на него като специалист. Ще ми се Жак да ме снима в това състояние и да публикува снимките, за да ме видят например читателите на моите статии и книги. Когато много силно страдание ме прави абсолютно безпомощна, за мен би било един вид компенсация да мога да доведа докрай тази физическа разруха, отразявайки я в погледа на другите. Връзката ми с Базил винаги е била лека, изпълнена с веселие и истинско удоволствие. Щом съм болна в негово присъствие, тогава нека боледувам също така естествено, както му позволявам да ме обладае отзад, и то след изобилно ядене, когато подутият ми корем отделя газове. Базил беше подвижен, проницателен мъж и с него разговорът вървеше без никакво усилие. Именно той беше човекът, който в един прекрасен ден ми направи любезен комплимент за големия ми нос, който ми създава комплекси, за който обаче той смяташе, че придава характер на лицето ми. Обикновено се изпразваше в мен отзад, без предварително да възбуди с показалеца си най-чувствителната част в тялото ми. Не бях в състояние да разменя дори и дума с него, нито да реагирам на допира на ръцете му, можех само да му предложа този спектакъл, в който се отдавах изцяло на свиващата тялото ми болка.
Главоболието много често се дължи на трудно установими причини и тези, които страдат от него, го знаят много добре. Това донякъде ги избавя от угризения на съвестта, когато причината за главоболието е съвсем очевидна и виновни за него са си само те, например, когато някой прекали с алкохола или стои прекалено дълго на слънце. През целия ми живот ми се е случвало да се напия не повече от два или три пъти. Единият път бях с Люсиен, който грохна отгоре ми върху килима в собствения си хол пред очите на приятелите си и без знанието на жена си. Беше ме завел на вечеря извън Париж при една млада двойка от кръга на неговите познати. Без да разбера как стана, пих много шампанско. Домакините ни обитаваха просторна разгъната на един стаж къща, в която се влизаше направо през кухнята, използвана и за трапезария. В дъното на стаята се виждаха две врати една до друга, всяка от които водеше към отделно помещение. Нещата се развиха така, че вечерта щеше да продължи в тяхната стая. Ще се опитам да възстановя станалото: Люсиен ме замъква до леглото със съучастието и на другото момче и двамата започват да ме опипват, а аз концентрирам вниманието си в бърникане зад циповете им. Младата жена стои малко встрани, приятелят ѝ я прегръща през раменете, целува я, подканя я да легне при нас. Тя тръгва към банята, той я следва, после се връща и обяснява, че „това не е любимият номер на Кристина, но можем да правим, каквото щем, не ѝ пука“. Присъствам на тази сцена също както неволно слушам някое парче по радиото, което кънти в двора на сградата лятно време, когато прозорците на съседа ми са отворени. Сигурно от уважение към Кристина, която така и не се появи (Дали се занимава сама със себе си пред огледалото на умивалника? Или пък нерешително е приседнала на ръба на ваната?), минахме в другата стая.