Малко са местата, които са пълни с ограничени за достъп зони като един музей — в него е забранено да се пипат експонатите, забранен е достъпът и до многобройните му входове, през които широката публика няма право да влиза. Посетителят се движи, изпълнен със смътното чувство, че се намира в свят, паралелен на неговия, който той не може да види, но откъдето го наблюдават. Анри, нашият приятел Фред и аз веднъж се възползвахме в Музея за модерно изкуство в Париж от една полуоткрехната врата, останала така по изключение в дъното на огромната зала. В момента в музея нямаше никой и ние се плъзнахме зад тънката преграда, която прикриваше от погледа бъркотията в намиращия се там склад, както ми се стори, временно настанен на това място. Въобще не търсихме нещо по-подходящо. Наоколо беше претъпкано с вещи и решихме да действаме веднага, без много-много да му мислим. Продължавах да виждам тънката ивица светлина на пода под вратата (оставихме я в същото положение, както я бяхме намерили), докато стоях извита като дъга между двамата мъже. След няколко минути те размениха местата си. Успяха и двамата да се изпразнят — единият в мен отпред, а другият — в устата ми. Вече не си спомням кой от тях от време на време спираше да движи члена си и прекарваше ръка по корема ми, за да ме възбуди. Тогава ми хрумна, че мога да го направя и сама и стигнах до оргазъм, още докато спадащият пенис на единия продължаваше да стои вътре в мен, а другият, чиято сперма вече бях изгълтала, го бе извадил от устата ми, за да ме освободи поне от едната от двете приковаващи ме котви, и да мога да се насладя на собственото си удоволствие. Това ни накара да обсъдим набързо начина, по който мастурбирах. Обясних им, като си въобразявах, че им разкривам нещо изумително, че ако условията не бяха толкова смущаващи, сигурно щях да изпитам два или три оргазма един след друг. Те се изсмяха. Това е нещо съвсем обикновено при жената, заявиха ми и двамата, докато пъхахме полека ризите си в панталоните. Когато излязохме отново на ярката дневна светлина, в музея беше все така спокойно. Продължихме да разглеждаме експозицията. Отивах от една картина към друга, после се връщах при Анри и Фред, за да обсъдим някой детайл, и посещението беше особено приятно, защото беше обвито в собственото ни съзаклятничество, което отсега нататък щеше да ме свързва с тези двама мъже също толкова силно, колкото и с това място.
В мрачното складово помещение се чувствах много добре в компанията на двамата със сгънато на две тяло между техните две тела и с поглед, плъзгащ се по дългите крака, здраво стъпили на земята. Абсолютно сигурна съм, че свързвам по някакъв съвсем примитивен начин ограничаването на зрителното ми поле с някаква магическа защита от всичко, което би могло да ме заплашва или дори само да ме безпокои, дори и от нещата, с които не искам да се съобразявам поради една или друга причина. Тялото на мъжа, който ме огражда от външния свят, и всичко, намиращо се зад него, което не мога да видя, за мен просто не са част от реалността. И този път съм в същата поза както в музея, само че на първия етаж на магазин за стоки за садомазохизъм на булевард „Клиши“, и отново пак в стая, която служи за склад, с буза, опряна върху корема на Ерик, който ме държи за раменете, докато собственикът на магазина придърпва с резки движения към себе си задницата ми, за да я надене на члена си. Преди да заема позата, забелязвам, че мъжът е много нисък, почти четвъртит и с къси ръце, но в мига, в който излиза от обсега на погледа ми, той сякаш престава да съществува. И то до такава степен, че се обръщам към Ерик, а не направо към него, за да поискам да сложи презерватив, преди да проникне в мен. Молбата ми го смущава, той започва да рови в разни кутии, за да го намери, и тихо мърмори нещо от рода, че го е страх да не дойде жена му. Въпреки че има широк член, с който трябва да насили отверстието и да навлезе навътре, той продължава да се колебае. Едно младо момиче със сдържан израз на чиновничка, малко намръщено присъства на сцената. От време на време отстрани погледът ми среща нейния мрачен поглед, подсилен най-вероятно с очна линия. Чувствам се като на театрална сцена, сякаш неясно пространство ме отделя от някаква унила зрителка, която чака да дойде времето на някакво действие, което кой знае защо закъснява. Докато я гледам, мисълта ми се насочва към мен самата и започвам да си представям как изглеждам, но не цялата, а само главата ми, потънала между раменете, с буза, притисната до смазване върху блузона на Ерик и леко одраскана от ципа на панталона му и с широко отворена уста, а всичко останало, което става от талията ми нататък, образува нещо като заден план. Тласъците на джуджето ми се струват също тъй нереални, като шум, който се промъква иззад кулисите и заглъхва, все едно, че всичко става нейде далеч от мен.