Друг път в една сауна съпричастието на една млада масажистка ме извади от обхваналото ме раздвоение. Заради стъпаловидно наредените пейки, направени от дървени летви, аз постоянно трябваше да се въртя на всички посоки. Непрекъснато се навеждах ту напред или се протягах нагоре, за да хвана с уста всички просещи за ласка пениси. Самата аз се потя много малко. Поради тази причина доста дълго време останах със суха кожа и ту един, ту друг мъж успяваше да ме сграбчи, докато аз самата полагах много усилия, за да мога да задържам с уста и да насочвам движението на тези хлъзгави, щръкнали късчета от мъжките тела. Преследваха ме чак до душа, за да мачкат клитора и да щипят зърната ми. Най-сетне успях да се изпъна с изтръпнало от болка тяло върху масажната маса. Масажистката говореше с нисък глас, разделяйки фразите една от друга с паузи, също както си оставяше време между всяка серия жестове, за да поръси дланите си с талк. Беше изпълнена със състрадание към мен заради умората ми. В случаи като този няма нищо по-добро от една парна баня, последвана от добър масаж. Момичето се преструваше, че не знае на какви изпитания бях подложила току-що тялото си и се държеше също както добрата козметичка, която посвещава изцяло своето едновременно и професионално, и майчинско внимание на дошлата при нея модерна работеща жена, поверяваща тялото си без свян на нейните грижи. Винаги ми е било приятно, особено в такива обстоятелства, да си измисля някаква роля, така че се заех да ѝ подавам реплики и направо потъвах в нега по-скоро от това, че мислим по еднакъв начин, отколкото под въздействието на нейните пръсти. Беше ми приятно да усещам как размачка мускулите, които само минути преди това бяха подложени на много по-похотлив натиск. Тя ми се струваше някак далечна. Светлинни години ме разделяха от нея. Полека-лека тя се вживяваше в моята роля, която постепенно изкристализираше в разговора, но дегизировката не можеше да прикрие кожата, по която следите от сегашните ласки криеха други, предишни ласки, и аз на драго сърце я оставях да се възползва от нея, все едно я дарявах с някакво малко наследство. В крайна сметка за нея вече не бях онази разпусната буржоазна дама, за каквато тя сигурно ме беше взела отначало, а копие на тази, която си измисляхме. Доколкото си спомням, през онази вечер там ние бяхме просто две жени, но аз виждах себе си в активното пространство, където действат мъжете, и в известен смисъл те продължаваха да стоят в кръг около мен, докато нея виждах в едно пасивно, типично женско пространство, в което изпълняваше ролята на наблюдателка. И тези две пространства бяха разделени едно от друго от дълбока, непреодолима пропаст.
Изборът, който в крайна сметка правех, оглеждайки се наоколо, намираше категорична подкрепа в неговия едновременно непроницаем и изразителен поглед, с който ме обгръщаше. Жак не избира нарочно най-претъпканите кътчета, за да ме снима гола — би го направил само заради някое блестящо хрумване, — но все пак има предпочитание към места за преминаване и най-вече към променящия се характер на предметите, които оформят декора (изпотрошени изоставени коли, подвижни структури, руини…), затова често ходим на места, където можем да намерим такава обстановка. Предпазливи сме. Винаги нося рокля, която лесно се закопчава. Чакаме на граничната гара в Пор-Бу перонът да се изпразни. Един влак се кани да потегли, но той е два-три коловоза по-нататък. Във всеки случай пътниците са твърде заети със себе си, за да ни обръщат внимание, а и забелязваме, че тримата или четиримата митничари продължават да си говорят нещо. Жак е с гръб към светлината и не различавам добре знаците, които ми прави. Вървя към него с разкопчана отгоре до долу рокля. Докато се движа, увереността ми се връща. Като хипнотизирана съм от местещия се насам-натам силует, който ме очаква в далечината, и имам усещането, че постепенно пробивам в пълния със стипчиви миризми въздух дълъг проход в пространството с широчина, не по-голяма от мястото, което заемат двете ми полюшващи се до тялото ръце. Всяко щракване на фотоапарата доказва, че мога да продължа безпрепятствено напред. В края на пътя си се облягам на стената, Жак щраква още няколко пози. Сега мога да се отпусна, защото цялото това пространство вече е зад мен. Изпълва ме еуфория от победата: никой не ни попречи нито в галерията, която свързва пероните помежду им, нито в голямата, кънтяща зала, нито на малката, пълна с котки и украсена с фонтан тераса, с която свършва единият от изходите на гарата.