Втората серия снимки за този ден направихме на алеите в моряшкото гробище, които се извиват покрай урните, наредени в редици една над друга, и на гроба на Бенямин10, играейки си през цялото време на криеница с две-три бавно пристъпващи жени. За мен е съвсем естествено да бъда гола на морския вятър, а и при мъртвите. Изпитвам обаче известна несигурност, когато се намирам в такова двойствено пространство — едновременно и отворено, но и лишено от глъбина, заключено само между хоризонта и окото на обектива. На ръба на огромната пустота ме задържат не перилата, а неговият поглед, който ме следва и ме направлява с всеки кадър, сякаш опъва между него и мен невидима нишка, с която ме закотвя. Когато съм с лице към морето и с гръб към фотоапарата и не мога да преценя на какво разстояние се намира той от мен, тогава ми се струва, че обективът се впива като вентуза в раменете и кръста ми.
След вечеря тръгваме към колата, паркирана близо до гробището. Възползваме се от вечерта, за да се притиснем един в друг — аз със задник към неговите слабини. След толкова много събличания имам нужда от нещо друго. След като цял ден се разкопчавах и смъквах разни дрехи, сега изпитвам желание да предложа в още по-голяма степен тялото си. Почти лягам върху капака на колата и катеричката ми е готова да налапа напълно възбудения пенис, когато в ушите ми нахлува пронизителен лай. През светлия кръг, който хвърля единствената улична лампа, прелита обезумялата сянка на малко кученце, последвана от куцукащ след него мъж. Миг на притеснение — смъквам надолу полите на роклята си, Жак тика, доколкото може, обратно своя неподдаващ се пакет. Продължавам да го галя през плътната тъкан на панталона, настоявайки да изчакаме и да видим накъде ще тръгне човекът, а той сякаш нарочно се отдалечава на стотина стъпки и продължава да се взира през рамо в нас. Тогава Жак решава, че е по-добре да се връщаме. Влизам в колата паникьосана, както всеки път, когато изпитвам огромно разочарование, и ме хваща бяс. На благоразумните забележки на Жак отвръщам, че може би този тип щеше да се присъедини към нас. Отчаяното желание е наивен диктатор, който не може да повярва, че някой би дръзнал да му се противопостави или да му попречи. Дали пък не се чувствах лишена от онова изключително внимание, което ме беше съпътствало и ме пазеше през целия ден и което за мен беше в известна степен моята връзка със света? Гневът се ражда от чувство за безпомощност. Когато желанието ми някой да проникне в мен не може да се осъществи, аз се разкъсвам между две противоречиви състояния: от една страна изпитвам недоверие, което не ми дава възможност да осъзная причините (колкото и основателни да са те), поради които околните не отговарят на моето настоятелно очакване; от друга страна се чувствам неспособна до тъпотия да преодолея съпротивата им, колкото и условна или формална, или пък неустойчива да е тя, тоест не мога аз да поема инициативата, използвайки за случая някакъв съблазняващ или провокиращ жест, който би могъл да ги накара да променят решението си. Аз продължавам да се инатя, изтощавам се от очакването другият да е инициатор, което може и въобще да не стане. Колко пъти ми се е случвало, когато ме връхлети желанието, докато се занимавам с нещо обичайно, с домакинска работа например, да се чувствам обидена на Жак, защото, без да покажа с нищо желанието си, той не е съумял да вникне в гънките на мозъка ми, откъдето извира моето либидо. Ако ми е позволено да сравня едно несъпоставимо състояние с тези мои капризи, бих използвала за сравнение състоянието на онези същества, които по рождение или след някаква злополука вече не могат да движат ръцете и краката си, нито да говорят, но запазват своята интелигентност и желанието си да общуват с другите. Те изцяло зависят от това, какво ще им предложат околните, за да излязат от своята изолация. Казват, че близките им могат да постигнат отчасти успех, ако следят с изключително голямо внимание почти незабележимите жестове на болния, като някое едва доловимо потрепване на клепача или като ги масажират търпеливо, за да се разбуди чувствителността. Сексуалната незадоволеност ме потапя точно в такова състояние, което бих определила като доброкачествен аутизъм и то ме прави напълно зависима от един изпълнен с желание поглед и от ласките, с които някой би пожелал да покрие тялото ми. Само тогава огромната потискаща ме мъка се разсейва и мога отново да се върна в своята обичайна среда, която вече не възприемам като враждебна.
10
Валтер Бенямин (1892–1940) — немски философ, един от главните теоретици на франкфуртската школа. — Б.пр.