По пътя, докато пътуваме обратно, настоявам да спрем встрани. Вбесявам се обаче още повече, защото се движим по скоростна магистрала, където това въобще не е възможно. В такива случаи се абстрахирам и от пътя, и от колата. Съсредоточавам се върху венериния си хълм, изтласквам го напред и се заемам да галя с бавни кръгове малкото лепкаво животинче, което се крие там. От време на време фаровете на някоя кола осветяват гладкия ми като водно огледало корем. В какъв ли мираж се вглъбявам в този миг? С положителност не и в някаква върволица от случки на базата на витаещото само преди няколко минути напрежение. За мен тази история вече приключи. Така е, предпочитам да се вглъбя в една от моите толкова отдавнашни и успокоителни фантазии, в които се виждам много далеч оттук, защото тук съм в реалността. Въображението ми започва да работи интензивно и без прекъсване и аз постепенно възстановявам някоя сцена, например тази, в която просто ме разкъсват множество опипващи ме ръце на пусто място или в тоалетната на кино с лоша репутация, или пък някоя друга — не си спомням добре. Когато Жак, без да изпуска пътя от очи, протяга ръка и с широки движения гали гърдите и корема ми, а после я промушва надолу, борейки се с моята, за да ѝ отнеме мократа играчка, той пречи на развитието на моя въображаем сценарий. Сдържам се да го спра.
На влизане в Перпинян Жак паркира колата на пустия и силно осветен паркинг до една сграда, която много прилича на общински жилища под наем. За да се доближи до мен, тъй като разстоянието между седалките му пречи, той се навежда толкова силно напред, че прилича на онези митични фигури, кацнали на покрива върху някоя водосточна тръба. Главата му влиза в зрителното ми поле и затъмнява част от него. Той ме възбужда едновременно с три или четири пръста на силните си ръце. Приятно ми е да слушам как пляскат мокрите от секрета големи устни и този ясен звук ме изтръгва от фантазмите ми. Никога не изпъвам тялото си веднага, за да го подложа под ласките още при първия опит или следвайки някакъв естествен порив. Имам нужда от известно време, преди да разтворя широко бедра, да отпусна глава назад и да разперя ръцете си настрани, за да изпъкнат нагоре гърдите ми. Трябва ми време, може би, за да се освободя от рефлекса си да се свивам на кравай, да се избавя от тази запечатала се в съзнанието ми поза, с която като малко момиче прикривах, че мастурбирам; трябва ми време, за да мога да се съглася пак отново, дори и след като съм се разхождала часове наред гола пред фотоапарата, да покажа цялото си тяло така изведнъж. Изпитвам страх не от голотата, а напротив — от внезапността на разкриващата се картина. Много по-малко се колебая, когато се отдавам на другите — тъкмо напротив!, но просто не умея да се абстрахирам от своя вътрешен поглед и да се видя отстрани със собствените си очи. Затова трябва да се гледам през погледа на другия. Аз не умея да казвам: „Ето на, виж!“ По-скоро очаквам да ми кажат с известна доза предпазливост: „Вгледай се в очите ми и виж как те виждам…“ Оставям се в ръцете на Жак. Но тъй като несъмнено съм някъде далеч, в самите глъбини на собственото ми същество, за да се върна в реалността, непременно трябва да мина през формата на зародиш. Свивам се като охлюв, за да мога да налапам втвърдения му член и да усетя с устните си неговата нежна ципа, която се приплъзва около оста си. Толкова добре мога да се концентрирам в това действие, че бих могла да твърдя, че то ме изпълва отвсякъде, сякаш цялото ми тяло е надянато на пениса му като ръкавица.
От цяла серия снимки, направени от един американски фотограф, който публикува доста години по-късно някои от тях в списание On Seeing, на няколко кадъра съм аз. Виждам се и днес още — най-напред като някакъв изпит сомнамбул (човек би помислил, че залитам), стоя права близо до двойка, която се чука върху един дюшек. Наоколо е тъмно, облечена съм цялата в черно, светлина пада само върху коленете на момичето и върху стъпалата на момчето. На другите снимки седя, свита на две, встрани до двамата; по позата личи, че под прикриващите лицето ми коси, главата ми е притисната между бедрото на момичето и слабините на момчето. С една ръка бутам леко бедрото, за да се отвори още встрани. Опитвам се да ближа, каквото мога да достигна от плътно прилепналите им един в друг органи. На какво по-точно приличам? На старателен работник — водопроводчик, тапицер или монтьор, — който разглежда частите, над които трябва да работи; или на дете, изтървало играчката си под леглото, което наднича в черната дупка отдолу, за да я намери; на изтощен бегач, който току-що е приседнал и гърдите му са хлътнали навътре от издишания въздух, преди отново да поеме дъх. Съдейки по усилието, което полагам, за да вмъкна тялото си в междината между техните две тела, а аз се опитвам сякаш да го вместя цялото, мога да твърдя, че то съответства на максимална умствена концентрация.