Ако започна да разказвам за умението, с което го правех, бих могла да напиша десетки страници, още повече че дори само споменаването на тази дейност, наподобяваща труда на мравката, е в състояние да отключи първите признаци на възбудата. Би могло дори да се открие известно съответствие между моя прецизен до най-малките подробности начин на помпане и старанието, което влагам, когато правя някакво описание. Ще се огранича с това само да добавя, че обичам и да ми отнемат водещата роля. Обичам две силни ръце да стиснат главата ми, за да не мърда, и да ме чукат в устата, както биха ме чукали във влагалището. Обикновено изпитвам нужда да поема пениса с уста още в началото на контакта, за да изтласкам като с бич тези няколко милилитра кръв, които предизвикват ерекцията. При това няма никакво значение дали стоим прави и аз се плъзгам надолу в краката на партньора си или пък сме легнали и бързам да се мушна под чаршафа. Също като в някаква игра търся там, в мрака, любимата си играчка. Впрочем в такива моменти приличам на лакомо дете, чиято уста произнася глуповати думи. Казвам, че си искам „дебелата смукалка“ и ми е толкова приятно, когато го изричам. Щом изправя глава, защото все пак мускулите на засмуканите навътре бузи трябва да си починат, обикновено промърморвам: „Ох…, колко вкусно!“ също като човек, който изпитва задоволство от вкусовите си усещания, докато лакомо нагъва нещо. Така приемам и комплиментите — със същата суетност, както добрата ученичка приема отличаващата я награда. Нищо друго не ме стимулира толкова много, колкото ако някой ми каже, че съм „най-добрата от всички смукачки“. Ето и друг, още по-ярък пример: замисляйки тази книга, разпитвам един мой приятел, с когото от двайсет и пет години вече нямам никакви сексуални контакти, и когато го чувам да ми казва, че оттогава „никога не е срещал друго момиче, което да прави толкова хубави свирки“, аз свеждам поглед надолу донейде от свян, но също и за да прикрия гордостта си. Не че са ми липсвали други награди в личния или в професионалния ми живот, а защото, поне аз така мисля, трябва да съществува баланс между придобиването на онези нравствени и интелектуални качества, които предизвикват уважението на околните, и пропорционалното на тях съвършенство в практикуването на умения, които пет пари не дават за тези качества, измитат ги от погледа си, изцяло ги отричат. Човек може до такава степен да се стреми да покаже това свое умение, че да не му пука, когато възхищението, което то предизвиква, прераства в подигравка. Една вечер Ерик едва не заши шамар върху физиономията на трътлест еснаф, когото срещнахме в бара „Клеопатра“. Когато заявих, че съм жадна, той — глупакът, така и не съумя да оцени както подобава моя плам и тръсна, че наистина е време за това, защото вече „започва да вони на изгоряла гума“.
Тяло на парчета
Ако всеки от нас можеше сам да нарисува тялото си под диктовката на своя вътрешен поглед, тогава щеше да се получи изумителна галерия от чудовища! Аз например щях да бъда с глава като на хидроцефал и с огромен задник, а от подутините отпред на гърдите ми да излизат виещи се пипала като на мекотело (трудно ми е да си представя гърдите си) и всичко това върху два яки дирека, които по-скоро ми пречат да се движа, отколкото да допринасят за това (дълго време имах комплекс заради краката си, за които Робер казваше, без да влага лошо чувство в думите си, че са също като краката на малкото момиченце върху шоколадите „Мьоние“). Може би аналитичната ми природа е причината да отдавам първостепенно значение на органите, които са разположени на главата, а именно — на очите и устата си. Възможно е дори между тях да има компенсаторна връзка. Когато бях съвсем малка, всички хвалеха големите ми очи — бяха тъмнокафяви и погледът веднага се спираше върху тях. След това обаче пораснах и очите ми съответно загубиха своето значение, пропорционално съотнесени към другите части на лицето. Моят нарцисизъм бе дълбоко наранен, когато установих в юношеството си, че вече не им обръщат чак такова голямо внимание. Тогава се концентрирах върху устата, чиито очертания намирах за красиви, надявайки се, че може да стане най-атрактивното място на лицето ми. Така се научих да я отварям широко, притваряйки същевременно очи поне в определени обстоятелства, докато разгръщах фантазиите си, в които се виждах със задница като огромна заобленост, която изглежда още по-кръгла поради очевидно грамадния си размер. Същата тази задница, която изтласквам все по-силно в непознатото пространство на outback (с този термин австралийците обозначават пустошта зад себе си), тоест чак в пространството, което не мога да видя за нищо на света. Един ден Жак ми подари пощенска картичка с репродукция на скица на Пикасо за „Госпожиците от Авиньон“, на която се виждаше една жена в гръб, чийто торс имаше формата на равнобедрен триъгълник с две щръкнали назад полукълба върху две яки като диреци бедра. Твоят портрет, каза ми той.