Когато вечерта се мушнах в леглото, в което спяхме заедно с една от неговите внучки, аз ѝ разказах за станалото. И на нея ѝ се беше случвало да я опипва. Разговаряхме, гледайки се право в очите, за да може всяка да прецени по погледа на другата мащаба на откритието. Досещахме се, че дядото прави нещо непозволено, но тайната, която споделяхме помежду си и чиято причина бе той, за нас беше много по-важна от моралните норми, с чийто смисъл така или иначе не бяхме кой знае колко наясно. Веднъж, когато поисках, изпълнена с гордост, почти с безпределна храброст, да разкажа за мастурбациите в изповедалнята, реакцията на свещеника беше направо разочароваща — той не направи никакъв коментар, а както обикновено ми лепна за наказание да науча наизуст няколко молитви към Светата Дева и Бога и от този момент нататък започнах да се отнасям към него с пълно презрение. Как при това положение бих могла да му разкажа за смущението си, когато един възрастен господин сложи ръката си върху гърдите ми!
Ако забележа, че погледът на някой мъж се спира дори за части от секундата там, където предполагам (по пътя на дедукцията), че сутиенът ми разпъва копчетата на блузата, и изобщо ако разговарям с някой, чиито вторачен в мен поглед съвсем очевидно говори, че следи някаква друга мисъл, а не слуша какво му казвам, аз незабавно възприемам същото скромно поведение, както при случката с дядото. Поради тази причина нямам в гардероба си нито една рокля с дълбоко изрязано деколте, нито силно прилепваща дреха. Това благоразумно поведение пренасям и върху околните. Когато седя на дивана в нечий хол до някоя непристойно облечена жена, в мен тутакси сработва този рефлекс и започвам да придърпвам надолу полата си и да свивам навътре гърдите си. В такива ситуации се чувствам зле както от представата, че по този начин по аналогия тя разкрива моите собствени анатомични дадености, така и от присъщия ми навик, който вече описах на страниците дотук, да пристъпвам незабавно към сексуален контакт. Или казано с други думи, оправяйки дрехите си, аз се сдържам да не бръкна с ръка между двете ѝ полуоголени цицки и да ги измъкна целите навън. При това от много отдавна самата аз не нося бельо. Вече не си спомням причината, поради която се отказах от навика да го използвам. В никакъв случай не поради някакви феминистки настроения, според които сутиенът трябва да бъде запратен вдън горите, защото никога не съм споделяла феминистката философия, а по-скоро подчинявайки се пак на същия рефлекс да не използвам предизвикващи съблазън аксесоари. Разбира се, резултатът може да е и точно обратен, защото гърдите, които се движат свободно под дрехите, са също толкова предизвикателни, колкото и тези, чиито контури банелите очертават, но поне се мърдат „по-естествено“. Най-малкото си мислех, че по този начин се предпазвам от евентуално подозрение, че е възможно да прилагам някаква подмамваща стратегия. По същата причина не използвах и бикини. Колко години само бях принудена всяка вечер от хигиенни съображения да пера мястото между двата крачола на носения през деня панталон, въпреки че е много по-лесно чифт бикини просто да се метнат в пералнята машина. На мен — тъкмо обратното — ми се струваше по-лесно да нахлузвам направо върху кожата си всички дрехи. Категорична съм, че причината за това беше известен стремеж да се сведе до минимум облеклото, дори желание за по-голяма функционалност съгласно принципа, че едно свободно тяло няма защо да се украсява с орнаменти, още повече, когато е готово, без някой да го принуждава, да се откаже от предшестващите акта нежности, от разгръщане на разни дантели или разкопчаване на сутиени. Или накратко — чувствах се неловко от сваляча, който ме съблича с поглед, но когато аз самата трябваше наистина да се съблека, предпочитах това да стане с един-единствен жест.
Колко контрастни са само нещата, когато се гледат със субективен поглед! Също като планински път, който се промушва през множество тунели, този поглед ни кара постоянно по брутален начин да минаваме от мрак към светлина и от светлината към мрака. Ето че тук се опитвам да обясня, че предпочитам да е скрито това, което е прието да се разголва, като същевременно дори и на тези страници излагам на показ толкова интимни неща, които повечето хора държат в пълна тайна. От само себе си се разбира, че също като психотерапевта, който ви помага, общувайки с вас, да се освободите от някои отдавна овехтели представи, така и когато човек пише книга, в която разказва нещата от първо лице, самият той се дистанцира, превръщайки се в страничен наблюдател. Колкото повече се взирам в тялото и действията си, толкова повече се откъсвам от себе си. Кой би се познал в образа, отразен от някое криво огледало, в което носът и устата изглеждат като огромна, покрита с вдлъбнатини маса? Случва се понякога и сексуалната наслада, за която се твърди, че кара човека да излезе извън себе си, да води до същата дистанцираност. Възможно е дори да има структурна връзка и дистанцираността води до наслада, а тя от своя страна предизвиква дистанцираност и това да важи поне за определена категория човешки същества, към която спадам и аз. Защото — и точно това се опитвам да обясня — същата тази личност, за която разказвам, че изпитва притеснение, когато някой я гледа с упорита настойчивост, която се колебае да се облече предизвикателно, същата впрочем, която слепешком се втурва в сексуални авантюри, в които партньорите ѝ са толкова много, че не остава спомен за конкретно лице, е точно тази, която изпитва несъмнено удоволствие, когато излага на показ тялото си, но само при условие, че тутакси се дистанцира от това, сякаш наблюдава като в халюцинация отражението на своя огледален образ, докато правят нещо с него, все едно гледа герой от някакъв разказ.