Не бих могла да практикувам професията, която имам, и нямаше да мога между другото днес да разполагам с всичките тези бележки, ако не притежавах известна дарба за наблюдение. Тази дарба в моя случай се проявява още по-ярко, тъй като се съпътства от твърде голям Свръх-Аз. Не позволявам да ме влачат събитията, така че дори и в моменти, определяни като самозабрава, често пъти продължавам да дебна какво точно става. Винаги съм отделяла изключително голямо внимание на партньорите си — на всички, които имаха своя самоличност, разбира се, а не се сливаха в общата маса, независимо от това дали връзката ми се изразяваше в дълбока, трайна привързаност или беше съвсем преходна. Това внимание вероятно спада към същата перцептивна категория като концентрацията, на която съм способна, когато гледам някоя картина, или умението ми да наблюдавам наистина до изнемога околните, докато пътувам в метрото или съм в някой ресторант или чакалня. Това внимание е в основата и на моята сръчност. Обичам да се хваля, че съм много опитна, но станах такава, само защото винаги преценявам евентуалното въздействие на моите инициативи. Както вече споменах в началото на тази глава, съвсем спонтанно се поставям на мястото на другите, за да мога да изпитам сама това, което чувстват те, и не става дума само за начина им на изразяване; с изненада например открих, че по силата на мимикрията придобивах същите тикове или употребявах възклицания, характерни за един или друг. Или казано с други думи, често пъти оставях собственото си удоволствие на втори план. Трябваше ми много, наистина твърде много време, за да установя кои ласки и пози са ми най-приятни. Ще поема риска тук да обясня следното: тялото ми, готово да откликне всеки миг на удоволствието, не ми е дарено в този му вид от природата. Първоначално трябваше направо стремглаво да се гмурна в секса, да се забравя до такава степен, че да се слея с другия, за да мога да се изхлузя, както какавидата от пашкула си, от моето механично действащо тяло, дадено ми по рождение, и да си оформя ново, което да умее да вземе толкова наслада, колкото и да даде. Колко много други тела, колко много лица съм наблюдавала до забрава, чакайки да дойде този миг!
С много малки изключения си спомням почти в детайли телата на основните си партньори и дори изражението на лицата им в мига, в който тяхното друго аз се превъзнася от наслада. В тези спомени са и конвулсивните движения, и присъщите на всеки изрази. Наблюдението не води автоматично до определен извод, но ако е достатъчно внимателно, тогава държи съзнанието в рамките на обективността. Случвало ми се е да изпитам влечение към физическата красота на някой мъж, но това никога не ми е пречило да видя недостатъците му, а те мигом ликвидираха всякакво очарование. Спомням си например онова по-скоро заоблено лице, върху което толкова красиво се очертаваха очите с формата на бадеми, но то се намираше върху странно сплеснат отзад череп, който в профил приличаше на натиснат балон, готов всеки миг да се спука. Само леко завъртане на главата встрани на този, чието лице можеше да бъде оприличено на ренесансов портрет, и тя ставаше не по-дебела от картината в разрез. Припомняйки си галерията от образи, установявам известни пропуски в паметта си и в моята способност за наблюдение. Колкото и парадоксално да звучи, нямам никакъв сексуален спомен от онзи мъж, чиято хубост ме беше привлякла толкова силно; впрочем той е единственият от всички, с които съм била, който беше по-млад от мен. В паметта ми са се запазили много от неговите изрази, навиците му, отделни думи, но нищо, доловено докато се чукахме!
Дали пък природата не е искала да предпази мъжете от риска да се пречупят, когато мускулите им са напрегнати до скъсване, и затова се е опитала да компенсира напрежението, умиротворявайки лицето им? Нима, отмятайки глава назад, не приличат на човек, който иска да се освежи под струите на някой фонтан точно в мига, когато вече е стигнал целта на своя дълъг маратон, от който гори цялото му тяло? Тогава лицата на много мъже се разведряват, но не и лицето на мъжа, което приличаше на ренесансов портрет. В спомените ми едно след друго се редуват толкова много успокоени лица (един мъж окръгляше устните си и тъй като имаше мустаци, това му придаваше глуповатия вид на дете, което се е оплело в нахлузени чужди одежди, по лицето на друг един пък се появяваше едва забележима усмивка, от тези, дето изразяват известна свенливост и които обикновено съпътстват извиненията на някой целомъдрен човек, изненадан от чужд поглед в неприлична ситуация) и тъкмо обратното на тях — само лицето на този мъж, обикновено толкова гладко, се покриваше с маската на сдържана болка. Всичко това щеше да изглежда твърде патетично, ако в моментите на върховно удоволствие към обичайното възклицание: „Идва! Идва!“, той не добавяше и „О, Господи!“ Страшно смехотворен призив, на който не можех да не обърна внимание.