Ромен беше много приятен млад мъж, почти апатичен зад мъжествената си външност, с преметнат през раменете копринен шал направо върху неогладената му тениска на ерген. И той също живееше в Сен-Жермен-де-Пре в малък апартамент с възможно най-оскъдната мебелировка от всички, които съм виждала. Чукахме се върху дюшек, сложен направо върху мокета в средата на стаята, и светлината от тавана падаше директно върху лицето ми. Първия път — понеже продължавах да се взирам в лампата — така и не разбрах, че вече се е изпразнил. Гърдите му покриваха моите, без да ми тежат, главата му беше обърната настрани. Усещах като живи само няколко кичура от дългите му коси, които влизаха в устата и гъделичкаха брадичката ми. Едва бях усетила, че е проникнал в мен, едва бе направил няколко леки тласъка. Аз също стоях неподвижна и се чувствах объркана. Не исках да го притеснявам, ако все още не беше приключил, но дали в такъв случай не трябваше аз да се задействам, за да го активизирам? Но ако пък започнех да се движа, а той беше свършил своето, дали нямаше да изглеждам глупаво, че дори не съм усетила? Най-сетне почувствах нещо да се стича горе високо по бедрото ми — беше сперма, изтичаща от влагалището. Ромен имаше достатъчен по размери член, който се възбуждаше нормално, но той самият беше абсолютно бездеен. Ако трябва да персонифицирам този пенис, бих го сравнила с новопокръстен, който продължава да седи, без да помръдне от стола си, докато участващите в церемонията се изправят на крака, така че не можех да му се сърдя, както човек не може да се сърди на туткавия новопокръстен. Разтваряйки краката си под неговото тяло, аз се чувствах почти комфортно от това, че не усещах нищо, нищо приятно във всеки случай, но също и нищо неприятно.
В някои обстоятелства съм в състояние да проявя необичайно търпение. Притежавам достатъчно ресурси, за да дам мълчаливо пълна свобода на духа си да се изяви и следователно съм толерантна към другите, оставяйки ги да живеят до мен живота си посвоему. Мога да понеса, без да ми мигне окото, всякакви мании, тиранични прояви или открити атаки и да издържа дълго време приведена с главата надолу. Винаги оставям другия да прави каквото му харесва, и аз правя каквото си искам. Като се връщам назад в спомените си, си давам сметка колко търпелива съм била в сексуалните си контакти. Без да изпитвам нищо, без да се интересувам, аз просто извършвах безупречно целия ритуал до края. Дори и когато не споделях вкусовете на партньора си, не се формализирах, не се извинявах и т.н. Изглеждах безразлична, защото бях вглъбена мислено в себе си и командвах тялото си, както кукловодът движи куклата. Впрочем продължих да ходя при Ромен. Той минаваше за мачо, но с нежни обноски, и имаше успех сред жените. Доставяше ми страхотно удоволствие да си представям изненадата или фиаското на дамите, които си мислеха, че си имат работа с истински мъжкар. Видях слисания поглед на една от тях да търси утеха в моите очи, споделяйки разочарованието от своя опит: „Да, но Ромен… Той въобще не се движи!“ Изслушах признанията на тази смаяна личност със спокойствието на мъдрец.
Вече разказах за отегчението, което ме обземаше понякога, докато съм в приятелска компания, и как му намирах цаката, измъквайки се с някой от присъстващите, за да се чукаме. Но се случва човек да изпита отегчение и докато се чука! Него обаче понасям много по-лесно. Мога да проявя търпение, когато се любя с жена и контактът с нея не е нищо особено, мога дори да се откажа да насоча пръста на партньора си, който трескаво ме възбужда, но не върху клитора, а до него, където малко боли, и накрая да изпитам задоволство, че другият най-сетне е стигнал до оргазъм, въпреки че самата аз нямам кой знае каква полза от това. С течение на времето всичко това става повече или по-малко досадно, но бих могла да го изтърпя, стига преди или след това да се впуснем в интересен разговор, ако ме заведат на вечеря при забавни хора, или ако мога да се движа съвсем свободно в някой апартамент, чиято подредба ми харесва, и да си въобразявам, че тук живея някакъв друг живот… Мисълта ми толкова малко се влияе от случайностите, че не допуска нечие тяло да спъне хода ѝ, та дори и то да е в ръцете на друго тяло. Дори нещо повече, мисълта се чувства още по-свободна, когато евентуалният ми събеседник се занимава с тялото ми, следователно тя не може да бъде обвинявана, че го възприема като еротичен аксесоар.
Не е задължително мъжете, които харесват жени, да могат и най-добре да ги задоволяват. Дори не е изключено някои от тях — не всички — да минават от една на друга, за да са винаги в началото и така да избягнат крайната фаза, в която от тях се изисква да свършат започнатото. (Същото несъмнено важи и за някои жени, които обичат мъжете…) Един от първите мъже от този тип, с когото се запознах, беше художник. Той беше доста по-възрастен от мен и една от приятелките ми беше споделила следното: „С мъжете на определена възраст всичко е направо фантастично — те са толкова опитни, че не трябва да правиш нищо друго, освен само да разтвориш крака!“ Трябваше да положа известно усилие да се сдържа, за да не я опровергая. В една от стаите в ателието му, в която приемаше посетителите, беше сложил грамадна маса, претрупана с всевъзможни предмети. Също като в магазин за чудати неща върху нея в пълна бъркотия имаше различни вещи, лампи, вази, бутилки с екстравагантни форми, кичозни пепелници, както и необичайни инструменти и макети или варианти на собствените му произведения. Често пъти не си правехме труда дори да отидем до стаята, а аз просто се упътвах към този истински базар. Той ме заклещваше до масата. Дали защото беше малко по-нисък от мен, но в спомена си отново съвсем ясно виждам полупритворените му клепачи, кръговете под очите му, които бяха като отражение на клепачите, по детски умоляващата гримаса на лицето му. Пубисите ни бяха почти на еднаква височина и аз, щом усетех издуването под панталона му, включвах възбуждане на „моя механизъм“, както казваше той. По навик започвах нервно да движа таза си. Той веднага отвръщаше на движенията и ние се търкахме един в друг. Накъде поемаше да скита тогава мисълта ми, докато възбудата ми полека-лека гаснеше? Дали се вглеждах в някоя нова картина на стената? Или си мислех за статията, която трябваше да пиша, или по-скоро се взирах с празен поглед в малките кафеникави израстъци по клепачите му? Може би разсъждавах над факта, че сигурно ще имаме време да продължим всичко това по-късно и тогава неговият пенис ще стигне до моя орган? Той отмяташе глава назад, притискаше ме още повече към масата, която режеше седалището ми, и издаваше два-три тихи стона. Можехме да се задоволим и само с това.