В голямата стая на Сергеев беше по-просторно — трима отсъстващи са доста за малко селце. Веднага усещаш, че ги няма, че нечии места са празни.
— Ние тръгваме — съобщи Сергеев. — Ние с Олег тръгваме, защото не бива да се чака повече.
— Още е рано — каза Вайткус, — при мен нищо не е узряло.
— Децата събраха гъби — отговори Сергеев. — Тази година лятото е много топло и няма гаранция, че горещините ще се задържат. Помниш ли как преди две години отначало беше жега, а после заваля сняг? Това може да се повтори. А сега вече повече от седмица е топло и снегът на превала трябва да се е стопил.
— Ще тръгнем двамата — добави Олег. — Не ни трябва много храна.
— Олег е прав — потвърди Сергеев.
— А какво ще промени това — обади се изведнъж майката на Олег.
Олег разбираше, че тя сега ще започне да измисля аргументи против похода и я чакаше да започне да говори за това. На нея й се струваше, че ако говори умно и убедително, ще я разберат, ще я послушат и Олег ще остане с нея.
— Няма никаква гаранция, че ще успеете да установите връзка.
— Мамо, всичко това вече съм го слушал — обади се Олег. Останалите мълчаха, разбирайки, че именно той трябва да отговори на майка си. — Преди двайсет години не е имало време. Корабът е бил мъртъв, студен, двамата свързочници са загинали, нали знаеш, капитанът също е загинал — всички, които са били на пулта за управление, са загинали. Тогава е трябвало да оцелеете, всички сте мислели как да се измъкнете, никой не е искал да остане и да замръзне на кораба, нали?
— Точно така — потвърди Вайткус.
— Ако нашите са се заблудили и не могат да се върнат, надеждата ни е в кораба.
— Не говори глупости — каза майка му. — Корабът е в планините.
— Майко, дълго сме обсъждали всичко. Ако оправим връзката, ще уловят сигнала ни. Разбираш ли? Докато тази експедиция е тук, има шанс, че ще чуят сигнала ни.
— Няма такъв шанс — заинати се майка му. — Сигналът за космическа връзка е гравиграма. А те тук имат планетарна връзка. Радиосигнали. Защо да си създаваме напразни надежди?
Очите на Ирина бяха влажни, тя едва се сдържаше да не заплаче и заради това лицето й изглеждаше злобно и напрегнато.
— Там е работата — обясни Сергеев, — че ще се опитаме да оправим не космическата връзка, а планетарната.
— Не можете да я оправите.
— Нея ще я оправим по-лесно. Затова и отиваме, мамо, именно сега. Когато се сетихме за това, едва не заподскачах от радост.
— И си мълчахте? — попита Ирина.
— Вайткус знае — отговори Сергеев. — Старика също. Но не искахме да говорим за това предварително.
— Глупави тайни — обади се Линда. — Никому не са нужни тайни.
Тя също не искаше Сергеев да тръгва.
Олег гледаше възрастните. Всичко беше решено.
Сега съдбата на селцето беше в неговите ръце. И в ръцете на Сергеев. И трябваше да успеят.
В този момент вратата на къщата се отбори, като за малко да се скъсат вървите, които я държаха.
На вратата се появи едрият силует на Старика.
Той не влезе. Само огледа бавно седналите около масата.
— Борис, само това ни липсваше! — Появата на Старика подари на Ирина възможността да излее върху него яда си, даже омразата си към хората, които застрашаваха живота на Олег. — Та ти си болен! Полудял си! Върви си, върви си!
Старика се засмя. И това беше много странно. Моментът не беше подходящ за смях.
— Идиоти! — каза той бесело. — И аз съм най-големият идиот.
— Сядай — предложи Линда, като се изправи, за да му помогне. Помисли си, че може би Старика бълнува.
— Чуйте ме… — кимна Старика. Той се приближи към масата, облегна се на нея с единствената си ръка и светлината от газеничето се отрази в очите му. — Говорихме как да оправим планетарната връзка на „Полюс“. Говорихме, нали?
— Разбира се — отвърна Сергеев.
— Само последни идиоти биха могли да губят време за това — изрече Старика тържествено. — Защото планетарната връзка не е необходимо да се оправя.
— Защо? — попита Вайткус.
— Защото тя просто трябва да се включи!
— Какво имаш предвид? — попита Сергеев, който вече беше разбрал, че Старика не бълнува. Той явно беше измислил нещо.
— Кой ще ми каже, къде на кораба, освен в свързочния възел, има предавател?
— Прав си — реагира Сергеев почти веднага. — Ние сме най-големите идиоти!