Старецът бавно крачеше напред-назад из стаята, така ставаше, когато беше недоволен от мързеливите ученици. Наведе се, вдигна от табуретката глобуса. Беше го направил от гъба гигант, която израсна миналата зима до бараката. Тогава двамата с Олег заедно стриваха за боя цветната глина, която Мариана и Лиз откриха край ручея — същата, от която днес правят сапун. Изсушиха я и се получиха два цвята — бял и сив. А самата гъба беше лилава. И Старика по памет нарисува всички континенти и океани на Земята. Глобусът стана бледен, а за две години още повече избледня и се протри, заприлича на кръгла ябълка.
Олег видя на масата мъничко петънце розова плесен. Не жълта — тази беше отровна. Внимателно изтри петънцето с ръкав. Глупаво е, когато родната ти майка предпочита друг пред теб. В общи линии това си е предателство. Истинско предателство.
— Ние с теб ще умрем — каза старецът.
— И чудесно. Наживяхме се — каза майката.
— Но все пак не бързаме да умираме, вкопчваме се в живота.
— Страхливи сме — каза майката.
— Ти винаги си имала Олег.
— Заради него живях.
— Ние с теб ще умрем — продължи старецът, — но селцето трябва да живее. Иначе изчезва смисълът на нашето съществуване.
— Село на ловци има повече шансове да оцелее — каза майката.
— Повече шансове има село на такива като Олег — каза старецът. — Ако нашето племе се управлява от Дик и такива като него, то след сто години никой няма да помни кои сме и откъде сме дошли. Ще възтържествува правото на силния, законите на първобитното племе.
— И ще се плодят и размножават — каза майката. — И ще станат много. И ще изобретят колелото, а след още хиляда години — парната машина.
Тя се засмя, но сякаш изплака.
— Шегуваш ли се? — попита Олег.
— Ирина е права — каза старецът. — Борбата за съществуване в елементарна форма ще доведе до безнадежден регрес. Да оцелееш с цената на сливане с природата, приемане на нейните закони — това означава да се предадеш.
— Но все пак да оцелееш — каза майката.
— Тя не мисли така — каза Олег.
— Разбира се, че не мисли — каза Старика. — Познавам Ирина вече двайсет години. И знам, че не мисли така.
— Предпочитам изобщо да не мисля — каза майката.
— Лъжеш — каза Старика. — Всички мислим за бъдещето, боим се и се надяваме. Иначе ще престанем да бъдем хора. Именно товарът от знания, с които не се обременява Дик и ги заменя с простите горски закони, може да ни спаси. И докато има алтернатива, можем да се надяваме.
— Заради тази алтернатива ли ще натириш Олег в планините?
— Заради запазването на знанията, заради мен и теб. Заради борбата с безсмислицата, нима не разбираш?
— Ти винаги си бил егоист — каза майката.
— А твоят сляп майчински егоизъм не се ли брои?
— Защо ти е Олег? Той няма да издържи пътешествието. Слаб е.
Не биваше да го казва. Тя сама разбра това и погледна Олег, като го умоляваше с очи да не се обижда.
— Не се обиждам, мамо — каза Олег. — Но искам да тръгна. Може би повече от всички останали. Дик дори с удоволствие би останал. Скоро ще почне преселението на елените. Идеално време за лов в степта.
— Той е необходим в похода — каза старецът. — Колкото и да се възмущавам от перспективата за негова власт, днес уменията и силата му могат да ни спасят.
— Да ни спасят! — Майката откъсна поглед от Олег. — Ти дрънкаш за спасение. А сам вярваш ли в него? Три пъти ходиха хора към планините и колцина се върнаха? С какво?
— Тогава още бяхме неопитни. Не познавахме тукашните закони. Тръгвахме, когато на превала имаше сняг. Сега знаем, че той се топи едва в края на лятото. За всяко знание трябва да се плаща.
— Ако онези не бяха загинали, щяхме да живеем по-добре. Щеше да има кой да ни храни.
— Но пак щяхме да бъдем във властта на закона за деградацията. Или сме част от човечеството и пазим неговите знания, или сме диваци.
— Ти си идеалист, Боря. Парче хляб днес ни е по-нужно от абстрактните ананаси.
— Но нали помниш вкуса на ананас? — Старика се обърна към Олег и добави: — Ананасът е тропически плод със специфичен вкус.
— Разбрах — каза Олег. — Смешна дума.
Втора глава
— Хартия — повтори Старика. — Поне десетина листа.
— Ще имаш хартия — каза Томас.