— Какво има предвид той? — попита Олег.
— Възможно най-простото нещо — каза Сергеев. — Предавател има на катера. На спасителния катер, който остана на „Полюс“.
— И доколкото ми е известно — добави Старика, — предавателят на катера е напълно цял. Не сме си и помисляли за него, защото изобщо не ни е хрумвало, че можем да се свържем с някого на тази проклета планета.
Стана много тихо, сякаш Старика е казал тези думи на неразбираем език. И всеки си ги превеждаше за себе си.
— Охо! — прозвуча в тишината басът на Луиза. — Това променя нещата.
„Това променя нещата“, повтори си Олег. Това променя нещата. Минута преди думите на Старика пътешествието към кораба беше жертва, подчиняване на студената и разумна необходимост. Всяка крачка към кораба го отвеждаше далече от Мариана и отнемаше на нея и на момчетата шанса за спасение. Преди минута, вече подчинил се на омразната необходимост, Олег проклинаше похода и онези, които го бяха заставили да върви към „Полюс“, бяха негови врагове, защото бяха готови да се примирят с гибелта на Мариана… Идеята на Сергеев, макар и даваща някаква сянка на надежда, не обещаваше незабавно спасение… Какво хубаво, добро лице има Старика! Колко умен и мъдър е той! А защо не аз? И тук се появи като удар, като позор, осъзнаването, че именно той, Олег, трябваше да се сети за предавателя на планетарния катер. И не беше необходим никакъв полет на въздушния балон към реката. Още отдавна, преди десет дни, преди две седмици трябваше да отлетят до „Полюс“ и да повикат земната експедиция…
— Трябваше да се сетя за това по-рано. — Сергеев беше мрачен, сякаш думите на Старика не го бяха зарадвали.
И Олег разбра защо — той беше баща на Мариана и в момента си мислеше същите неща като него. И в този момент Олег за пръв път уцели родството си със Сергеев — и двамата обичаха Мариана.
— Какво стоим? — Олег първо чу този вик, а едва след това осъзна, че крещи той самият. — Веднага трябва да тръгваме.
— Първо да съберем всичко от шкафовете — каза Вайткус. — За да не умрете от глад.
— Утре ли тръгваш? — попита Лиз, когато всички се разотидоха.
Тези дни тя не беше идвала при Олег, мълчеше, само го гледаше отдалече втренчено и жално. Олег не беше говорил и с майка си за онази вечер. Той като че ли разбираше, че сам си е виновен — не биваше да съжалява Лиз и тогава самият той нямаше да стане измамник, защото е трудно дори да си представи такъв подлец, който се целува с девойка, когато друга, в която той е влюбен, загива в дивата гора. И затова той просто се стараеше да не мисли за това, а мислеше за Мариана и за похода към кораба. И трябва да се каже, че се справяше отлично. Сякаш Лиз изобщо я нямаше в селцето. И затова когато тя се приближи, Олег веднага си спомни за вината си и я почувства и у него се появи недоброжелателност към Лиз. Дори и към аромата на тази благоуханна трева, който отново се носеше от нея. И навярно щеше да каже нещо несправедливо и обидно, но в този момент в мислите си той вече беше тръгнал на похода, вече беше в планините и включваше радиостанцията…
— Тръгвам. Не трябва да ме жалиш. С мен всичко е наред.
— Да, разбира се, много се радвам. Но ме е страх за теб. Нищо не искам от теб, разбираш ли, само да не ми се сърдиш и да ме помниш.
— Добре. — Олег се огледа, за да провери дали някой не ги слуша. — Ще помня. Не се притеснявай.
— Да отидем да се разходим довечера? — предложи Лиз много тихо, само с устни. — Да се разходим? Зад оградата, наблизо?
— Какви ги говориш? — искрено се учуди Олег. — Цялата нощ ще се приготвям, на зазоряване тръгваме.
— За малко — помоли Лиз. — И ще се върнеш.
— Ще видим.
На Олег отново му беше жал за това момиче; и в ръцете и устните му живееше срамният, но неизлечим спомен за кожата й и устните й; той разбираше, че не бива да ходи никъде с нея, а и не му се искаше, всъщност не му се искаше.
И той избяга в работилницата, за да помогне на Сергеев да направи котки — железни куки, с които по-лесно се върви по ледените склонове. И после забрави за Лиз.
А тя дълго стоя до оградата, по-надалече от портата, в сянката, и чакаше, макар и сама да не вярваше, че той ще дойде. После измръзна и отиде да спи, а Олег се върна у дома много по-късно, когато Сергеев го изгони, за да се наспи преди тръгване.
И едва когато си лягаше, Олег си спомни за Лиз и си помисли с облекчение: „Добре, че забравих“.