Седма глава
Този път нямаше тържествени изпращания. Нямаше го нужното настроение, а и това беше различен поход от предишните.
Беше съвсем рано, децата още спяха, при портата се бяха събрали само възрастните, дотича и Фумико — тя до последния момент се надяваше, че ще я вземат. Беше подочула, че Олег ще говори по радиото с онези, които ще спасят Казик, и искаше да слуша как ще стане това. Но, разбира се, не можеше да стане и дума да я вземат в планините — тя беше слабичка, щеше да им е в тежест.
От къщичката си към тях се забърза Лиз. Носеше торбичка със себе си. Лиз не се беше успала, но се забави, за да потърси нещо вкусно, което да даде на Олег. Тя беше като мишка — винаги криеше вкусни неща, но понякога забравяше за тях. А сега прерови всичко и намери сладки коренчета, бучка захар още от миналата година и жалки остатъци от опита си да изпече пирог през зимата. Лиз искаше да опакова всичко красиво, но бързаше и не се получи — сипа всичко в обикновена торба, от онези, с които ходеха за гъби, и хукна към оградата.
Олег взе торбичката. Струваше му се, че всички му се надсмиват. Лиз стоеше на две крачки от него и го гледаше така, сякаш искаше да го погълне с очи.
Майката на Олег пристъпи, за да застане между него и Лиз, и се зае да оправя яката на якето му. Олег не възрази.
— Добре — подхвърли Старика, — да не губим време.
— Днес всички ще дойдат да плевят — каза Вайткус.
Гласът му трепна и Олег се досети, че Вайткус не се чувства добре — всички тръгват нанякъде, а той остава сам с жените. Той не можеше да отиде далече. Но вършеше страшно много работа — на него се дължаха зеленчуковата градина и цялата земеделска дейност.
Линда заплака. Тя не каза нито дума, но се разплака. Не беше много отдавна, когато изпращаше Томас, и Томас не се върна. А сега беше със Сергеев и той също заминаваше.
Олег и Сергеев нагласиха торбите и бързо тръгнаха към планините. По земята се стелеше мъгла, леко напипаше, денят обещаваше да е топъл. Олег бързаше, той търсеше ориентирите от предишното пътешествие. Сергеев го слушаше за всичко — той се доверяваше на паметта на Олег. Двамата почти не разговаряха, освен ако не го наложеха обстоятелствата.
Гъбата гигант си беше на старото място, даже беше израснала през зимата. Не се задържаха край нея — вече се стъмваше и Олег искаше да достигнат до пещерата, а може би, ако им се удадеше — и по-надалече. Всеки ден трябваше да изминават по-голямо разстояние от миналата година.
Канеха се да започнат прехвърлянето през широкия ръкав по изгрев-слънце, но докато закрепваха разпадналото се през нощта островче, Мариана заспа. През нощта не се беше наспала, а сега се затопли и заспа. Дик и Казик решиха да не я будят, а се отдалечиха по-нататък по брега и зачакаха да се събуди.
— Уморен ли си? — попита Дик.
Казик се учуди. Дик никога не питаше за такива неща. Ако някой мъж се е уморил, това си беше негова работа. Ако някой беше много уморен, Дик вземаше от него торбата или улова. Не казваше нищо, просто ги вземаше. „Може би той също се е уморил?“ — помисли си Казик. А на глас отговори:
— Добре съм, още малко остана.
Дик го потупа с ръка по рамото — не болезнено, но здравата. Казик си помисли: „Ето, седим тук двамата с Дик и той не знае колко много го обичам. Него го обичам повече от всички, дори повече от Мариана и леля Луиза, защото искам да бъда като него — силен и мълчалив. Добре ще бъде, ако дружим с него и на Земята. Та нали аз бързо ще порасна и ще стана голям, а той все още ще е доста млад. Можем да тръгнем заедно на далечно пътешествие“.
— Може пък и да изкачим Еверест — изрече той на глас.
— Само за този Еверест говориш — каза Дик, който разбра, че Казик отново мисли за Земята.
— Е, на лов.
— Там не се ходи на лов. Разпитах Старика. На Земята не ходят на лов. Не ми се ходи на тази Земя.
— И не искаш дори да я видиш?
— Да я видя — може. Само че не искам да оставам там. Скучна ми е. Там не бива това, не бива онова… Всички са силни, красиви, като на снимка. А за тях ние сме мърльовци.
Казик не взе да спори, защото разбираше причината Дик до говори така. Това не намаляваше любовта му към Дик — осъзнаването на слабостите на обичан човек го прави даже още по-близък. Дик се боеше от земните хора, защото им завиждаше.
— Ние там също няма да сме последните загубеняци — рече Казик.