— Непременно — отвърна Павлиш. — Само че малко по-късно.
Той отвори люка и излезе навън. Нямаше вятър. Краката му веднага затънаха в снега — почти до коленете. Снегът беше покрит с блестяща твърда коричка — през дългия ден лятното слънце го разтапяше. Но отвътре се оказа сух, рехав и твърде бял — Павлиш още не беше виждал тук такъв яркобял сняг.
Взе шепа сняг и го намачка с ръкавиците си. Снегът се разпадна и потече надолу като пудра.
После Павлиш извърши нарушение на инструкциите, но като биолог разбираше, че тук нищо не го заплашва. Той свали шлема си.
Студеният въздух опари лицето му, за секунда Павлиш даже задържа дишането си, за да не пусне мраза в дробовете си. Когато все пак си пое дъх, всичките му очаквания се сбъднаха — това беше кристален, всевечен, превъзходен въздух.
Държейки шлема в ръката си, Павлиш пристъпи и пропадна в сняг до коленете. Не бързаше, чуваше се само един звук — звукът на хрущящия сняг. Тук, на високото, заради липсата на навик дишането му беше затруднено — а височината беше само някакви си четири километра, не повече.
В далечината прелетя бяла птица. Значи, и тук имаше някакъв живот. И защо не — въздухът си беше нормален.
Ушите му замръзнаха. Павлиш съжали, че не си е взел топла шапка — носеше със себе си стара плетена шапка.
Сложи си шлема, включи отоплението.
Не му се искаше да си тръгва. Стоеше, бавно въртейки глава, и разглеждаше един по един върховете, толкова приличащи си и толкова величествено различни — това беше особена, тържествена и съвършена архитектура, характерна само за големите планини. Яркото бяло слънце плуваше над върховете, небето беше доста по-тъмно от земното и се виждаха звездите.
Павлиш се върна при всъдехода, отново го издигна и се понесе към далечния голям хребет. Летеше покрай планинската верига, вглеждайки се в детайлите на великаните: в скалиста пропаст с височина един километър; в тънък гребен, над който беше увиснал снежен корниз; в пукнатина в глетчера, губеща се в синкавата безкрайност… Едни обичат да гледат огъня, други — морето. Павлиш обичаше повече от всичко да гледа планините.
Усети, че се е уморил и е огладнял. Извади сандвичите, сипа си кафе, поговори отново със станцията и отново чу напомнянето на Клавдия да погледне в онази долина.
Така че, преди да се върне, Павлиш пое нататък. Докато летеше, той спокойно отпиваше от кафето, наслаждавайки се на омиротвореното състояние на човек, който не се е излъгал в очакванията си.
Всъдеходът се спусна върху склона на долина, наподобяваща огромен цирк.
— Е, да видим къде е аномалията — каза на глас Павлиш и погледна в илюминатора.
От тази страна нямаше нищо, само бял склон. Той погледна от другата страна надолу. После рече:
— Така. Точно така.
От всички невъзможни гледки, пред които се изправя човек, му се беше паднала най-невероятната.
Отпред в долината, на арената на снежния цирк, изглеждащ малък от такова разстояние, лежеше космически кораб.
В първия миг той се стори на Павлиш съвсем цял и докторът за миг си помисли, че това може би е друга експедиция… А после разбра, че корабът е загинал.
Дискът беше наклонен, докосваше с ръба си снежното поле, горницата му беше покрита от ледена шапка.
Павлиш рязко вдигна всъдехода и го насочи към кораба.
Когато изскочи от всъдехода, си спомни, че не е съобщил на станцията за откритието си, че още веднъж е нарушил непростимо инструкциите, но после изхвърли тази мисъл от главата си.
Отстрани на кораба проблясваше надпис: „Полюс“.
Корабът не искаше да пусне Павлиш вътре.
Пасажерският люк беше открехнат, но нямаше как да се добере до него — той се оказа на височина три метра. Не бяха пуснали трапа или не бе имало кой да го пусне. Товарният люк беше препречен при падането. Когато обиколи кораба и осъзна, че е в положението на котка, на която й дават да лочи от стомна с тънко гърло, Павлиш, затъвайки в снега, закрачи бавно и изведнъж се улови, че не бърза да проникне вътре, страхува се да се срещне с гледката на внезапната, отдавна замръзнала смърт.
В същото време му се искаше да се надява… На какво? И в този момент Павлиш измисли отговора — на това, че някой е останал жив, успял е да издигне планетарния катер и да излети в Космоса.
Нелепостта на тази мисъл го накара да се намръщи. Та той отлично знаеше кой е този кораб, знаеше, че отдавна е изчезнал безследно. Последната връзка с него е била, когато е влизал в голям скок в съвсем друг сектор. Нещо се беше случило по време на скока. Корабът не беше излязъл от него. И беше изчезнал безследно, което се случваше крайно рядко, може би веднъж на десетилетие.