Оказваше се, че корабът е излязъл от скока само за да рухне безсилно в тези студени планини. И, разбира се, никой от него не се беше спасил. Защото, ако бяха изстреляли спасителен катер, биха могли да се доберат до обитаема планета. А това не се беше случило.
Павлиш се върна във всъдехода, защото си спомни, че Клавдия сигурно вече полудява — от толкова отдавна не й се беше обаждал.
Дори и да полудяваше, Клавдия се владееше отлично.
— Случи ли се нещо? — попита тя с леден глас, когато чу Павлиш.
— Как да ти кажа…
Клавдия мълчеше. Връзката работеше отлично. Павлиш чуваше учестеното й дишане.
— Намерих „Полюс“ — каза Павлиш.
— Какъв полюс?
— Помниш ли, че ми каза за аномалията? Това не е аномалия. Това е космическият кораб „Полюс“. Може би си чувала, че той е изчезнал преди двайсет години?
— О! — разнесе се гласът на Сали. Явно тя стоеше до Клавдия. Може би също се безпокоеше от това къде е изчезнал Павлиш. — А люковете?
— Той е извън строя. Разбил се е. Сега ще се опитам да проникна в него.
— Почакай! — спря го Клавдия. — Не знаем причините за гибелта му.
— Той се е разбил — повтори Павлиш. — Минали са двайсет години.
— Тогава няма защо да се бърза. Ще отлетим там заедно. Според инструкциите не може да го прави сам човек.
— Аз съм със скафандър.
— Разбира се, че Слава ще отиде — обади се Сали. — Аз също бих отишла.
— Аз съм категорично против — отсече Клавдия.
— Извинявай — каза Павлиш и прекъсна връзката.
Това беше явна революция, метеж на борда.
Павлиш отвори кутията с експедиционното снаряжение. В експедиционния катер трябваше да има първобитни вещи — въжета, куки. Понякога възникваха толкова неочаквани обстоятелства, че цялата технология на космическия век беше безсилна без парче въже.
Павлиш веднага намери идеалното приспособление за проникване на кораба — реактивна раница.
Корабът се беше запазил идеално отвътре. Сякаш беше препариран от ледения въздух.
Павлиш крачеше бавно из коридорите на кораба, надникваше в каютите. Целта му беше пултът за управление. Там трябваше да се пази бордовият дневник.
Каютите бяха празни. Това беше странно — дори и голямата част от екипажа да се е намирал в анабиозния отсек, на такъв кораб би трябвало да има поне десетина души, даващи вахта.
В каютите всичко си беше останало същото или почти същото както в момента на гибелта на кораба — предметите си бяха по местата, но нямаше нито един труп.
На кораба бяха летели семейства. В една от каютите — Павлиш запомни номера й, четирийсет и четири — изведнъж го връхлетя усещането за застинало мигновение; там имаше детска люлка, до нея — начената бутилка детско мляко. Играчки в люлката…
Павлиш вече беше убеден, че след аварията на кораба са останали живи хора. И му предстоеше да разбере какво се е случило с тях след това.
Намери пулта за управление. Той беше силно пострадал, приборите бяха разбити. Зелената светлинка на апаратурата за автоматично свързване със Земята изглеждаше като чудо сред хаоса. Павлиш я изключи — зеленикавото сияние в толкова безвъзвратно загиналия кораб беше зловещо.
Павлиш не намери никого в центъра за управление и в другите служебни помещения на „Полюс“. Нямаше и бордови дневник. Нито пък имаше хора в двигателния отсек, който беше пострадал най-много. Най-накрая той се добра до анабиозния отсек. Вратата към него беше заключена. Но Павлиш беше готов за това. Беше взел от катера резачка.
Ключалката поддаде доста лесно.
В анабиозния отсек беше тъмно — за разлика от другите помещения, стените тук бяха без осветителна система. Павлиш включи фенера на шлема си.
И тогава разбра всичко.
Хората в анабиозните вани бяха загинали заедно с кораба. Най-вероятно по време на аварията се бе изключил енергоблокът и останалите живи обитатели на кораба не бяха успели да пуснат системата за реанимация. Макар че, съдейки по всичко, се бяха опитали. Някои от ваните бяха отворени, но усилията се бяха оказали напразни.