Заминаващите се бяха събрали до портата. Останалите дойдоха да ги изпратят. Всички се преструваха, че походът е най-обикновен, като до блатото за корени, а се сбогуваха сякаш завинаги.
Заминаващите бяха дебело облечени — събраха им дрехи от цялото селце. Леля Луиза сама ги подбираше, приготвяше, преправяше. Олег навярно никога не бе носил толкова хубави дрехи. Само Дик не взе нищо излишно. Той сам си шиеше всичко. Дъждът почти престана, в локвите около стълбовете се плискаха и пискаха плавунци. Значи, времето щеше да се оправи.
Томас погледна плавунците и каза:
— Дъждът ще спре. Трябва да се укрепят стълбовете.
— Недей да ги мислиш — каза леля Луиза, — и без теб ще се справим.
— Какво ще ми донесеш, тате? — попита червенокосата Рут, дъщерята на Томас.
— Недей — каза жена му. — Не бива дори да мислиш за това. Важното е татко да се върне. Завий си гърлото, пак кашляш.
— След превала завий надясно — каза Вайткус на Томас. — Помниш ли?
— Помня — усмихна се Томас. — Като че беше вчера. Ти по-добре иди да си легнеш.
Майката на Олег го държеше за ръката и той не смееше да я отдръпне, макар да му се струваше, че Дик лекичко се усмихва, като го гледа. Тя искаше да върви с него до гробището, но Сергеев не я пусна. Никого не пусна освен Луиза и Старика.
На няколко пъти Олег се озърна. Майка му стоеше с леко вдигната ръка, сякаш е искала да помаха, но е забравила. Мъчеше се да не плаче.
Над оградата се виждаха главите на възрастните — майка му, Егли, Сергеев, Вайткус, — а през бодлите по-долу се мержелееха фигурките на дечурлигата. Малка колона хора, зад тях — скосените, лъскави под дъжда розови покриви на малка група къщички.
От хълма Олег се озърна за последен път. Всички си стояха до оградата, само едно от децата бе изтичало настрани и си играеше край локвата. Отвисоко се виждаше улицата между колибите. И вратата на къщата на Кристина. Някаква жена стоеше на прага. Но от хълма не можеше да се различи дали е Лиз, или Кристина. А после върхът на хълма закри селцето.
Гробището също имаше ограда. Преди да бутне вратата, Дик надникна дали вътре не се е затаил някой звяр. Олег си помисли, че на негово място сигурно нямаше да се сети.
Странно е, каза си той, че могилите, затиснати плочи от меки шисти, отцепени от близките скали, са много повече, отколкото живите хора в селцето. Макар че селцето е само на шестнайсет години. Баща му го няма тук, той е останал отвъд превала.
Дик спря пред две еднакви плочи, издялани по-грижливо от другите. Там бяха майка му и баща му.
Надигна се вятър, студен и досаден. Старика бавно крачеше от гроб към гроб. Той ги познаваше всичките. Колко са били преди шестнайсет години? Трийсет и шест възрастни и четири деца, така беше май. А колко остават? Девет възрастни и трима от онези деца. Трима. Дик, Лиз и Олег. Мариана се е родила тук. И са живи още дванайсет деца от родените в селцето. Значи, преди седемнайсет години тук е имало четирийсет души, сега са двайсет и няколко. Проста аритметика. Не, не е проста. Могилите са много повече, все на умрели или загинали дечурлига. Тукашни.
Сякаш усетила за какво мисли, леля Луиза каза над ухото му:
— Повечето умряха през първите пет години.
— Разбира се — съгласи се Старика. — Плащахме си за опита.
— Чудо е, че не умряхме всички през първата година — каза Томас.
Спряха пред плочите в центъра на гробището. Плочите бяха неиздялани, груби, криви, почти потънали в земята. Червеникавите пипалца на мъха се сплитаха около тях и ги превръщаха в заоблени хълмчета.
На Олег му се прииска да се върне и още веднъж да види селцето. Знаеше, че майка му стои до оградата и се надява да стане така. Той дори тръгна към вратата на гробището, но в този момент Томас каза:
— Време е да вървим. Скоро ще почне да се стъмва, а трябва да стигнем до скалите.
— Ой! — каза Мариана. Тя бързо опипваше с пръсти преметнатата през рамото й торба.
— Забрави ли нещо? — попита Дик.
— Не. Всъщност забравих… Искам да видя баща си…
— Да вървим, Марианче — каза Томас. — Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще се върнем.
Олег видя, че очите на Мариана се изпълват със сълзи. Още малко и ще бликнат по бузите.
Мариана изостана от другите. Олег се приближи до нея и каза:
— Аз също исках да се върна. Поне да погледам от хълма.
Вървяха един до друг и мълчаха.