Екранът на информатория отново просветна: „В случай че на изследваната планета се открият попаднали там в резултат на небрежност на предишна експедиция или в резултат на нещастен случай предмети от земен произход, експедицията е длъжна да ги вземе със себе си, а при невъзможност да го направи — да ги унищожи“.
— Нали ви казвах! — Клавдия беше доволна, че паметта й не я е подвела.
— Но как така? — възрази Сали. — Та там има хора…
— Хора, загинали преди двайсет години.
— Няма нужда да бързаме — обади се Павлиш. — Още не сме си тръгнали.
— Трябва да побързаме — каза Клавдия.
Тя отново се ровеше в индекса.
Павлиш не осъзнаваше, че Клавдия води война с него. Той беше забравил напълно за своя бунт, за това, че беше отишъл на „Полюс“, като явно не й се беше подчинил, и тя беше принудена заради самата себе си да утвърди лидерството си.
— Това беше някъде в забележките — припомняше си тя. — Тук трябваше да има забележки.
— Не разбирам — рече Сали. — Какво може да се случи?
— Може да сбъркам в точните формулировки — каза Клавдия, — но смисълът ми е ясен. Както трябва да е ясен и за вас. Корабът, претърпял крушение, е източник на земни микроорганизми. По наша вина може да настъпи екологическа катастрофа.
— Микробите са измръзнали — възрази Павлиш.
— Ти можеш ли да го гарантираш? Като биолог?
— Не, не мога — съгласи се Павлиш.
Той разбираше какво иска да каже Клавдия. Павлиш беше влязъл в кораба. И ако нещо от този чужд свят беше останало там, включително и вреден микроорганизъм, Павлиш му беше дал шанс да се измъкне навън. А сега не беше чак толкова студено — дори и високо в планините. И не беше сигурно ще се случи ли нещо, или не. Най-вероятно нямаше да се случи. Но инструкциите бяха съставени от много умни и предвидливи хора.
— И все пак не бива… — започна Сали. — Той сега е като паметник… — Тя млъкна.
— Хората не са излезли в Космоса, за да оставят паметници, способни да погубят чужд живот — каза Клавдия. — Ние не сме източници на зараза. Смисълът на истинската цивилизация е хуманизмът.
Докато Клавдия изричаше високопарните думи, очите й проблясваха гордо.
„Ако те сложат на клада — помисли си Павлиш, — пламъкът ще отстъпи.“
Сали се изправи и тръгна към кухнята, за да направи чай.
Спря се на вратата и каза:
— Винаги си толкова уверена в правотата си…
Клавдия не отговори.
Когато поотпочинаха, Казик се приготви да тръгне към станцията.
— Почакай да се понагрееш, да изсъхнеш — предложи му Мариана.
— Ще изсъхна по пътя. Аз ходя бързо.
Дик му даде ножа си — ножът на Казик не ставаше за нищо. Искаше да му даде и бластера, но Казик не го взе — не се доверяваше на бластера.
— На теб ще ти трябва повече — каза той. — Аз ще вървя, а ти ще седиш и ще чакаш.
Казик вървя до мръкване, но на пътя му се изпречи река. Тя беше много бърза и той тръгна срещу течението й, търсейки място, където да се прехвърли, но се натъкна на блато.
И вече по мръкнало се върна обратно.
Забеляза огъня, който беше разпалил Дик.
— Аз съм! — извика Казик отдалече.
— Не ги ли намери? — попита Дик, изправяйки се.
— Утре ще ги намеря. Сега вече знам как.
Мариана лежеше с отворени очи и мълчеше. Болеше я, но не кракът — изпитваше тъпа болка по цялото тяло.
… Станаха, когато се разсея утринната мъгла. Тя се отдръпваше, изтичаше като желе в езерото и се стаяваше в гората. Късовете мъгла се смесваха с дима от огъня, на който Дик затопляше вода. Павлиш, който отлетя със Сали към „Полюс“, не забеляза дима. А дори и да беше го забелязал, щеше да го приеме за стелеща се мъгла. Но Казик погледна към небето точно в момента, в който катерът се мярна над върховете на дърветата.
— Ето ги! Отлитат! — развика се той.
— Видя ли ги? — попита Мариана.
— Да, малък кораб.
— Сигурно са полетели на разузнаване — реши Дик.
— Дано да не са полетели всичките — отвърна Казик. — Как мислиш, много ли са?
— Не е ли все едно?
— Ако са много, ще имат друг кораб, с който да вземат Марианка — рече Казик. — Да тръгвам, нали?
Той беше възбуден — срещата със Земята беше толкова близко.