— Почакай, изпий си чая — напомни Дик.
Той би могъл да остави Казик тук и да отиде сам до станцията, но не каза нищо повече. В гората беше еднакво опасно навсякъде. Човек, който се движи, е в не по-голяма опасност, отколкото ако охранява безпомощна девойка. Дик разбираше какво щастие за Казик е да види истински земляни.
Самият той не изпитваше подобно чувство. Само се безпокоеше за Мариана — днес тя беше съвсем зле. Той накара Казик да изпие горещата вода и каза:
— Е, бягай.
Знаеше, че никой на планетата не се придвижваше из гората по-бързо от Маугли.
Тази нощ Клавдия спа лошо.
Вечерта отново се разрази спор с Павлиш — тя настояваше още от сутринта той да вземе мерки за ликвидирането на кораба. Думата „ликвидиране“, която тя употреби по отношение на „Полюс“, сякаш обезличаваше действията на Павлиш, помагаше й да не вижда в „Полюс“ това, което виждаше Павлиш. Съществуваше предмет, представляващ заплаха за планетата. Съществуваха инструкции, които предвиждаха унищожаването на опасния предмет. Корабът „Полюс“ не съществуваше от много отдавна. Разумният акт на ликвидиране, който тя налагаше на Павлиш да извърши, един вид слагаше кръст на събитията, случили се преди двайсет години.
Клавдия сама отбори контейнера с имплозива — взривно устройство, което не разпространяваше взривна вълна и не нарушаваше баланса в природата. Тя домъкна тежкия сандък в каюткомпанията и с безапелационен тон нареди на Павлиш в изпълнение на инструкциите на другия ден сутринта да ликвидира кораба „Полюс“, като преди това направи холограма на вътрешните му помещения за доклада пред Звездната комисия. Тя се съгласи с искането на Сали, че ако е необходимо, Павлиш може да изземе от „Полюс“ всички предмети и материали, които могат да представляват ценност от изследователска гледна точка или да имат сантиментално значение за роднините на загиналите.
След това Клавдия издържа бурна, спонтанна и твърде емоционална атака от страна на Павлиш, който категорично отказваше да взриви кораба.
— Ние служим В Далечното разузнаване — отговори тя спокойно и отмерено. — Когато сте се съгласили да летите в тази експедиция, Павлиш, вие много добре сте знаели, че при извънредни обстоятелства решението се взема от началника на експедицията. В случай на неподчинение членът на експедицията, виновен за това, се лишава завинаги, повтарям, завинаги, от правото си да работи в Космоса. Можете да оспорвате решението ми, можете да го смятате за неразумно. За това решение нося отговорност единствено аз. Но сте длъжен да му се подчините. Както знаете, това правило няма изключения. То неведнъж е спасявало експедиции.
— Клава — възрази Сали, — случаят не е такъв. Нашата експедиция не е заплашена от нищо. Можем да отложим това решение до отлитането. Все още има време.
— Не можем да отложим решението до отлитането. С всяка изминала секунда опасността от заразяване на тази планета се увеличава.
Павлиш мълчеше.
Логиката и желязната увереност на Клавдия притежаваха известен хипнотичен ефект. Може би той щеше да продължи да спори и да намира аргументи, ако не беше възпитан в Далечния флот, където авторитетът на капитана и на началника на експедицията беше задължителен и едва ли не главен елемент от възпитанието. Клавдия беше права — в решаващия момент командирът на кораба или началникът на експедицията имаше право и даже беше длъжен да вземе решение, което не подлежеше на обсъждане. Вероятността за грешка при такива обстоятелства беше много по-приемлива, отколкото рискът от възникване на анархия. Човечеството беше достигнало звездите, цареше всеобщо благополучие, хората можеха да пътешестват във времето и да покоряват нови галактики, но те си оставаха същите, каквито са били преди хиляда години. Дори най-хуманният и талантлив човек се бои от смъртта и се стреми към любовта. Едни ще жадуват слава, други — спокойствие, хората ще си избират приятели и спътници в живота, но ще срещат врагове и съперници — идеалният човек и идеалното общество, за щастие, не могат да съществуват, иначе човечеството би застинало в нирвана и би загинало в сладостна неподвижност. Затова в Космоса трябва да властва закон, измислен от хората, недостатъчно съвършен, способен да доведе до грешки, но единен за всички и ненарушим.
Този закон сега се олицетворяваше от Клавдия Сун, дребничката упорита жена, уверена в правотата си по същия начин, по който беше уверен в своята правота и Павлиш. И правотата на Павлиш трябваше да отстъпи.