Строполиха се, без да дочакат тъмнината — нямаха сили дори да затоплят вода. В сивата мъгла мълчаливо, сякаш извършваха предварително уговорен ритуал, те разпънаха палатката, удържаха я, за да не я отнесе фъртуната, после се увиха в нея и лежаха покорно, чувствайки как платнището натежава, затрупано от снега.
През нощта Олег се събуди — а може би му се стори, че се събуди — от жал за майка си. Той вече се досещаше — именно тогава, през нощта, в съня си, — че никога повече няма да я види. И му стана безкрайно жал за нея, защото сега майка му — дори и да ги намереха и откараха на Земята — с всичките си мисли щеше да продължи да бъде тук, на планетата; не й беше останало нищо друго. И той се засрами от това колко често я беше нагрубявал, не я беше слушал и не бе искал да чуе разказите за баща му и за предишния им живот. Олег заплака и беззвучно, за да не го чуе Сергеев, помоли майка си за прошка.
Клавдия седна зад бюрото да поработи. Но нищо не се получаваше.
След няколко минути се усети, че гледа тъпо през прозореца. През тези седмици гората се беше променила, лятото беше накарало листата на дърветата да се разгърнат — малки зелени листенца върху дългите коси на клоните; мъхът беше пуснал свежи филизи, които потрепваха, когато наблизо прелиташе насекомо; лишеите се бяха издули и бавно дишаха; в гъсталака се бяха появили доста повече животни — или бяха дошли от юг, или се бяха пробудили от зимен сън. Гората предизвикваше отвращение у Клавдия, но и я привличаше. Това беше странно желание, което я овладя неудържимо — да излезе в гората и да се разходи из нея, просто така, без скафандър, без да се опасява от нищо.
„Не, така няма да се получи“, сепна се Клавдия и се застави да мисли за работата…
Само този кораб им липсваше! Гробницата на Тутанкамон!
Клавдия беше лесно ранима и много чувствителна, но се стараеше да скрие това от околните, защото в противен случай нямаше да има място за нея в Далечното разузнаване. През последните години беше свикнала да потиска чувствата си, от които се срамуваше, и поддържането на репутацията на изчислителна машина, с помощта на което предизвикваше уважение към себе си, но рядко симпатия, изглеждаше като цел на живота й. Колкото и да беше странно, Клавдия не се досещаше, че Сребрина и Сали работеха с нея вече не една и две експедиции съвсем не защото Клавдия беше методична, работоспособна и взискателна. Напротив, те обичаха другата Клавдия, която тя криеше дори от самата себе си. Виждаха каква е, разбираха я и обикновено игнорираха сухата обвивка на началничка. И двете се грижеха за Клавдия като за недодялан син, когото съучениците му не обичат, отличник и скучен зубрач; защото знаеха — вкъщи, когато никой не го вижда, той е съвсем различен и с часове се занимава с болното коте, рисува цветя или дялка от дърво рицарски замък.
Клавдия се влюби в шумния и неизпълнителен Павлиш още на кораба, когато не можеше да става и дума да го вземе със себе си на експедиция. И вече влюбена, започна да се държи с него рязко, студено и подчертано враждебно. Този път й се удаде да излъже не само себе си, но и проницателната Сали. Когато се оказа, че по стечение на обстоятелствата Павлиш ще лети именно с нея, я обхвана такава бясна радост, че тя, която не разбираше себе си и умееше да потиска чувствата си, я изтълкува като вълнение от това, че човек като Павлиш би представлявал опасност за дисциплината по време на експедицията. Но тъй като Клавдия беше човек на делото, тя веднага убеди себе си, че експедицията е най-важна от всичко и за да не пропадне тя, трябва да се направят жертви. Стиснала зъби, измъчваща се от любовта си към Павлиш, тя го прие на станцията. Когато установи, че Павлиш и Сали — двама възрастни, весели и добри хора — са привлечени помежду си и сближаването им е само въпрос на време, защото е нещо естествено, Клавдия намери куп аргументи, заставящи я като човек, отговорен за експедицията, да възпрепятства това сближаване.
Може би именно заради това, че Клавдия се намираше в постоянна възбуда и не си даваше възможност да проумее истинските причини за тази възбуда, тя се изпълни с такова отвращение към планетата. Още повече че планетата наистина беше първобитна, опасна и враждебна за човека. За пръв път в живота си Клавдия искаше само едно нещо — експедицията да приключи и тя да може да се върне в обичайния свят на лабораторните роботи и деловата суматоха, свят, в който никой не я разбираше, но всички смятаха, че я разбират.