Казик се обърна, докато тичаше, и му стана криво от липсата на късмет — чакалите вече бяха станали три. Момчето свърна надясно, към брега на езерото — може би щеше да му се удаде да избяга във водата. Той не знаеше дали чакалите умеят да плуват, но се надяваше, че не могат. Все пак до станцията оставаха един-два километра — непременно щяха да го догонят.
Отпред се издигаше стръмен хълм. С последни сили момчето се хвърли към камъните и се изкатери догоре. Трите чакала обградиха убежището му.
Казик дишаше дълбоко и учестено — беше отслабнал през последните дни. Може би, ако беше край селцето, щеше да им избяга, но сега нямаше да успее…
Първият от чакалите започна да се изкачва нагоре, драскайки с нокти по камъните. Той се движеше бавно и спокойно. Чакалите правеха всичко бавно и спокойно.
Когато муцуната му беше вече при краката на Казик, момчето наръга звяра с ножа в гърлото. Това е слабото място на чакала. Ножът попадна на кост. Животното отскочи, сякаш не беше очаквало удара, но отново тръгна нагоре. Казик успя да нанесе още един удар, този път удачен, преди да му се наложи да скочи от хълма и да побегне отново, защото останалите чакали също се закатериха нагоре.
Сега Казик имаше само два врага. А той беше цял, без нито една драскотина.
Момчето продължи да бяга напред и чакалите го настигнаха при голямо меко светлосиньо дърво. Той скочи на ствола, но се подхлъзна, защото една хищна лиана го дръпна за ръката.
И в този миг зъбите на единия чакал ръфнаха кожата на рамото му. Беше много болезнено.
Казик се обърна и започна да удря с ножа животното, като се скри зад ствола, който се заизвива, за да се отдръпне, и чакалът успя още веднъж да ухапе Казик. Макар заради болката да съобразяваше зле, момчето осъзна, че няма да устои и трябва да бяга, да се спасява.
И той побягна на зигзаг между стволовете…
Изведнъж излезе на една поляна.
На поляната спокойно, гордо и уверено се издигаха истински земни куполи — блестящи, сребристи и непобедими.
Измина около час от неудачната разходка в гората, а Клавдия все не можеше да се успокои. Кой знае защо, започна да бърше приборите, после включи пералнята и сложи в нея чаршафите. Не й се искаше Павлиш и Сали да се върнат — сякаш още не беше готова да ги види. После тя убеди себе си, че е огладняла, отбори пакет с експресен обяд, но не го изяде, а го хвърли в камерата за боклук.
Стараеше се да не поглежда през прозорците, но те сякаш нарочно се срещаха на всяка крачка и гората, враждебна и хитра, следеше всяко нейно движение.
Започна да я втриса. Клавдия не знаеше, че това е първият признак на ухапването на снежна бълха, но инстинктивно почувства, че с нея става нещо нередно и то е свързано с излизането й в гората.
Все се канеше да завали дъжд, стъмни се преждевременно, над станцията надвиснаха тъмни облаци. На поразеното й от болестта въображение му се струваше, че дърветата се помръдват и се приближават все повече и повече към купола, за да нахлуят вътре.
И когато от гората изскочи една окървавена маймуна и хукна към купола, следвана от страховити бели разрешени чудовища — именно такива й се видяха Казик и чакалите, — тя възприе това като опит на гората да я нападне.
Клавдия веднага отвори шкафа, измъкна един анбласт и всичко това й отне секунда — тя действаше по инструкцията за отбрана на станцията при нападение на диви зверове. Действаше бързо, машинално, преодолявайки страха и отвращението си.
Зверовете, нападащи станцията, се сляха в кълбо и тя с известно облекчение осъзна, че те си имат своя работа, изясняват си отношенията — това беше продължение на вечната борба за съществуване, в която на маймуната щеше да й се наложи да загине…
Тъй като осветлението вътре в станцията беше пуснато, Клавдия не можеше да види подробности от яростното сражение. Помисли си, че трябва да включи камерите, и може би щеше да го направи, но все по-силно й се виеше свят и я тресеше и тя не можеше да каже дали й се е сторило, или наистина в един момент видя големите, отчаяни, разумни очи на маймуната, която се беше притиснала към стъклото на прозореца. Тъмната, издраскана, окървавена муцуна отчаяно мърдаше устни, сякаш викайки за помощ.
Уплашена от тази гледка, от мутрите на белите зверове, появили се до муцуната на маймуната — всичко това отне част от секундата, — Клавдия вдигна анбласта, за да стреля и да се защити от тези чудовища, но я спря осъзнаването, че с изстрела ще разхерметизира купола и ще пусне в него чуждопланетна микрофауна. Маймуноподобното същество забеляза движението на Клавдия и се хвърли встрани.