— Слава, има ли нещо там?
— Идвам.
После двамата отново отидоха при отворения люк.
Само върховете на планините се издигаха над дебелото сиво облачно одеяло, плътно надвиснало над долините и пропастите. Одеялото се местеше, помръдваше се, движеше се на запад, сякаш капризен гигант го придърпваше към себе си. Сали си представи каква виелица е там, под одеялото, и даже настръхна. Но тук, над облаците, вятърът духаше равномерно, спокойно, и Павлиш вдигна забралото на шлема си. Сали последва примера му. Бузите й веднага се опариха от мраза и студеният въздух нахлу в дробовете й — от изненада тя се закашля и покри устата си с ръкавицата. Дори на очите й беше студено. Но не спусна забралото. Въздухът, макар и разреден, носеше в себе си свежестта и чистотата, за които дробовете й от толкова отдавна копнееха.
Павлиш измъкна от скафандъра си плосък матов прибор, какъвто Сали не беше виждала по-рано.
— Донесох със себе си биотърсач — каза той. — Двамата с теб ще огледаме долината.
Кой знае защо, той не се съмняваше, че Сали охотно ще го придружи.
— А… заповедта? — Сали искаше да каже „взривът“, но не можа да се насили да го изрече.
— А ти как мислиш?
— Мисля, че няма нужда да бързаме.
— Нищо няма да взривявам! — подхвърли Павлиш, нацупен като момченце, което не иска да даде на никого уловения от него бръмбар.
Сали веднага видя какво дете е той. И неволно се усмихна.
Павлиш се учуди:
— Какво?
— Аз така… Нали разбираш, че Клавдия, макар и само от уважение към самата себе си, ще съобщи за неизпълнението на заповедта?
— И на нея няма да позволя да взривява.
— Нямах предвид това. Тя ще затвори за теб пътя към Космоса.
— Знам, знам!
Павлиш се изправи рязко. Приборът проблясваше матово в ръката му.
— Не отговори дали си готов да се откажеш от Космоса.
— Сали, мила, не говори глупости. Работата не е в отказването или съгласяването. Ти какво би направила?
— Аз те попитах нещо, а ти ми отговаряш с въпрос.
— Ето го контейнера. Действай!
— Бих направила същото като теб.
— Тогава няма да летим заедно. Ще прекараме остатъка от дните си на Земята. Нищо страшно.
— Ти си глупак и аз те обичам — изрече Сали.
Павлиш се спусна по трапа, който бяха донесли със себе си. Снегът около кораба беше отъпкан от тях, но вятърът бързо заличаваше следите им.
— Затвори шлема! — извика Павлиш отдолу. — Ще се простудиш.
Сали скочи. От три метра височина така се удари в замръзналата снежна покривка, че пропадна почти до кръста. Наложи се да се измъква.
Тя се развесели. Защото вече имаше яснота. Яснота не само за момента, но и за окончателното решение.
— Ако те са тръгнали — каза Павлиш, стиснал уреда в протегнатата си напред ръка, — ако са напуснали кораба, а аз почти не се съмнявам в това, трябва да са се опитали да се измъкнат от планините. В долина, към гората. През зимата тази задача е неизпълнима. Но те не са имали друг изход. Ако съм прав, ще намерим някого от тях. Под снега.
Веселото настроение на Сали изчезна.
— Не бива.
Но Павлиш вече въртеше около себе си биотърсача, наблюдавайки внимателно стрелката. Той сякаш не я чуваше.
— После — помоли го Сали. — Не днес. Остави ги на мира.
— Ти не разбираш — обясни Павлиш. — Важно е да узная в каква посока са тръгнали.
— Защо?
Павлиш забеляза как трепна стрелката и тръгна бавно по заледения сняг в тази посока.
Сали вървеше до него.
— Защото може да са се измъкнали оттук.
— Това е наивно. Не е възможно да се е случило.
— Сали, мила, ти проектираш върху други хора собствените си усещания. Тази планета ти се струва смъртоносна. Убедена си, че на нея не може да се оцелее и минута без скафандър. Мислиш си така, защото живееш в комфортни помещения, дишаш стерилизиран въздух, пиеш дестилирана вода. Представи си, че нямаш изход. Или смърт, или приспособяване.
— Тогава по-добре смърт — каза Сали уверено.
— Смъртта никога не е по-добрият изход.
Стрелката потрепна. И се отмести наляво.
— Това е като детска игра — обади се изведнъж Сали. — Студено, топло, още по-топло…