— Радиусът му на действие не е голям — отвърна Павлиш. — Направено е, за да няма отклоняване от пътя при издирване на множество обекти. Нали знаеш — биотърсача са го измислили алпинистите, спасителите. Отначало с негова помощ са търсели затрупаните от лавина… Тук!
Павлиш се спря пред полегато възвишение.
— Подръж. — Той подаде биотърсача на Сали и се зае да разбива с ръкавиците си заледената снежна покривка, за да се добере до по-мек сняг.
Сали се застави да гледа в ръцете на Павлиш, но после се извърна. Тя не искаше да види това, което щеше да се появи след малко.
— Странно… — изрече Павлиш.
В гласа му имаше само учудване, нищо повече. Сали се обърна.
От снега се подаваше жълтеникавобяла козина. Там беше погребано някакво едро животно, подобно на бяла мечка.
— Когато се върнем следващия път, ще го разкопаем изцяло — реши Павлиш.
— Защо?
— По две очевидни причини, ангелче мое — каза Павлиш. — Първо, това животно е неизвестно на науката. Второ, важно е да узная от какво е загинало. Но ще ми трябва лопата.
Те вървяха около кораба по разширяващи се окръжности, като все повече се отдалечаваха от него. Сали се умори, заледената повърхност на снега не ги издържаше навсякъде — на места пропадаха. Вятърът духаше все по-силно и им пречеше да ходят, той замиташе повърхностния слой сняг и понякога беше трудно да се види нещо на повече от три крачки.
За два часа издирвания не откриха нищо.
Най-накрая Павлиш се спря. Погледна Сали и попита:
— Умори ли се?
— Да.
— Извинявай, увлякох се. — Той виновно се усмихна.
— Не ти се сърдя.
— Да се върнем на станцията. След като обядваме, ще дойда отново тук и ще продължа издирването.
— Защо си убеден, че някой може да е останал жив?
— На кораба няма нито един труп освен онези, които са прибрани в анабиозния отсек.
— Но дори и да са излезли, те сигурно са загинали в планините.
— А ако са стигнали до гората?
— Нали знаеш какво представлява гората?
— Знам. Но някой е бил на кораба сравнително скоро. Помниш ли погрома в склада?
— Това не са били хора.
— Нехора са се качили до люка, отворили са го, минали са през коридора до склада, а на тръгване са затворили люка след себе си?
— Това е твое предположение.
— Достатъчно сериозно, за да оставим всякаква друга работа и да се заемем с издирване!
Наближиха катера.
— Клавдия сигурно е полудяла. Забравихме я.
— Няма страшно — каза упорито Павлиш.
Сали повика станцията.
Клавдия мълчеше.
Павлиш затвори люка на катера и тръгна към пилотското кресло.
— Не отговаря! — учуди се Сали.
— Може да се е отдалечила от свързочния пункт — предположи Павлиш. — На малко ли места може да се отиде на станцията…
Той издигна катера нагоре. „Полюс“ се превърна в черно копче върху бялата престилка на долината. Сали продължаваше да вика Клавдия, но безуспешно.
Павлиш направи остър вираж, набра скорост над езерото и се вряза в облаците така, че да се спусне вертикално към станцията.
Под облаците се сипеше порой и беше мрачно.
Павлиш приземи всъдехода до купола на лабораторията, изключи двигателя и вдигна големия сак с вещите, взети от „Полюс“.
— Нали нищо не забрави? — попита той.
Сали поклати глава в знак на отрицание.
Тръгнаха направо към входа. Лампите вътре бяха включени и кръглите прозорци светеха приятно и уютно на фона на биещите скосено сиви струи на пороя.
Сали натисна бутона на вратата. Чу се как звънът се разнесе из станцията.
Павлиш погледна в люка.
Струите вода течаха по стъклото и му пречеха да види какво става вътре.
Сали набра кода. Вратата на шлюза се отбори и те влязоха.
— Нещо не е наред — каза Павлиш.
Струите на дезинфектанта удариха по скафандрите. Сали изключи душа, свали шлема. Тя първа се втурна в каюткомпанията.
Павлиш започна да се измъква от скафандъра и в този миг чу вика на Сали.
Той хукна към стаята. Тя беше ярко осветена. Пред очите му се разкри невероятна картина.
Всичко в каюткомпанията беше преобърнато, сякаш беше буйствал цял полк. Следите от битка се виждаха навсякъде — в преобърнатите мебели, в разбитите съдове, в разхвърляните прибори. И сред целия този хаос на пода лежеше Клавдия, стиснала анбласт в разперената си ръка.