На трийсет крачки от оградата, където започваше коварният лепкав храсталак, всички спряха.
Луиза ги разцелува. Старика им стисна ръцете. За последно спря пред Олег.
— Много се надявам на теб — каза той. — Повече, отколкото на Томас. Томас се грижи за благото на селцето, за днешния ден. Ти трябва да мислиш за бъдещето. Разбираш ли ме?
— Добре — каза Олег. — А вие се погрижете за мама, да не тъгува. Ще донеса микроскоп.
— Благодаря. Връщайте се по-скоро.
Дик пръв нагази в храсталака, отмятайки сръчно и бързо лепкавите пипала с върха на копието.
— Дръжте се плътно до мен — каза той. — Докато не са се опомнили.
Олег не погледна назад. Нямаше време да се озърта. Озърнеш ли се, някоя вейка ще се лепне за дрехата, не можеш я откъсна, а откъснеш ли я, три седмици ще вони. Отвратителен храсталак.
По мръкнало стигнаха до скалите. Както разчиташе Томас.
Гората не стигаше до скалите, алените им зъби стърчаха от голата долина, осеяна с петна лишеи, парцаливите облаци прелитаха тъй ниско, че острите скали ги раздираха и чезнеха в сива мъгла. Томас каза, че пещерата, където нощували предния път, е суха и до нея лесно се стига. Всички освен Дик бяха уморени. А Дик и да беше уморен, не казваше. Само се зъбеше.
— Тогава беше по-студено — каза Томас. — Бяхме решили, че в студовете по-лесно ще минем блатата. А превалът се оказа непроходим. Помня как вървяхме тук и под краката ни звънтеше — всичко беше замръзнало.
Между пътниците и скалите имаше белезникаво кръгло петно с диаметър около двайсет метра.
— Тук ли звънтеше? — попита Дик, който вървеше пръв.
Той рязко спря на края на петното. То леко блестеше като кора на бор.
— Да. — Томас спря до Дик.
Олег изоставаше. Преди час бе взел торбата на Мариана, за да не се изтощи. Мариана не искаше да я дава, а Томас каза:
— Правилно. Утре аз ще ти помогна. После Дик.
— Защо да помагаме? — каза Дик. — Довечера ще си разпределим излишното по торбите. Хем няма да усетим, хем на Марианка ще й бъде по-леко. Трябваше по-рано да помислим. Два месеца се приготвяхме, а не помислихме.
„Интересно кой трябваше да мисли? — каза си Олег. — И ти си такъв мислител като всички.“
А се налагаше да мъкнат много неща, макар Дик да твърдеше, че за храна можело да не се тревожат — той щял да ги изхрани. Все пак взеха и пушено месо, и корени, и сушени гъби, а главната тежест бяха сухите дърва, без тях ни вода можеш да кипнеш, ни зверове да прогониш.
— Знаете ли на какво ми прилича това? — каза Мариана, догонвайки мъжете. — На връх на гъба. Грамадна гъба.
— Може би ще е по-добре да заобиколим — каза Дик.
— Защо? — попита Олег. — Ще трябва да се катерим по сипея.
— Ще опитам, бива ли? — каза Мариана, после коленичи и извади ножа.
— Какво искаш да правиш? — попита Томас.
— Ще отрежа парченце. Да го помириша. Ако става за ядене, представяте ли си каква находка ще е? Цялото село може да се нахрани.
— Недей да режеш — каза Дик. — Не ми харесва тази твоя гъба. И изобщо не е гъба.
Мариана обаче вече беше забила ножа в края на петното. Но не успя да отреже — едва удържа ножа. Бялото петно изведнъж се изду, затрептя, налетя като вълна към Мариана. Дик рязко я дръпна към себе си и двамата се търкулнаха по камъните. Томас отскочи след тях и вдигна арбалета.
Седнал на камъните, Дик се разсмя.
— За да я убиеш, ще ти трябва стрела колкото дърво, че и по-голяма.
— Нали ви казвах, че е гъба — каза Мариана. — Напразно се изплаши, Дик. Мирише на гъба.
Вълни от тръпки преминаваха по бялото петно, започваха в центъра и се разбягваха към краищата като от хвърлен във водата камък. А средата на гъбата все се надигаше и надигаше, сякаш някой искаше да се измъкне навън и блъскаше с глава. После от центъра пробягаха настрани тъмни пукнатини, те се разширяваха и оформиха огромни листенца с острата част към средата. Листенцата започнаха да се надигат и извиват назад, докато гъбата се превърна в цвете.
— Това е красиво — каза Мариана. — Просто красиво, нали?
— А ти искаше да се разхождаш по нея — каза Дик на Олег с глас на възрастен, макар че бяха връстници.
Томас метна арбалета на рамо, вдигна от земята ножа на Мариана.
— За естествоизпитателите е полезно първо да мислят, а после да проверяват.
— Тя нищо не може да ни направи — каза Мариана. — Показва колко е красива.