— По-скоро — приканваше го Мариана. — След малко ще е късно, а може и вече да е късно.
Дик се подчини. Но първо преви върховете на три малки борчета, забърза ги с въже и вдигна там Мариана. Това не беше много удобна постеля, а и се издигаше само на малко повече от метър над земята, но пък наземните гадини нямаше да успеят да се доберат до нея. Тя търпеше, само от време на време повтаряше: „Тръгвай!“.
— Ще ти оставя бластера.
— Недей, аз ще лежа тихичко, ще се притая. — На Мариана й беше трудно да говори.
— Бутонът се натиска лесно, почти без усилие. А аз имам арбалет, свикнал съм с него.
Той сложи бластера в ръката на Мариана.
Тя не възрази.
— Тръгвам — каза Дик.
— По-бързо!
Дик се затича по следите.
Макар че облаците бяха надвиснали ниско, валеше дъжд и беше тъмно, Дик забелязваше ту счупено клонче, ту преобърнат камък. Земята беше мокра. Но на места Дик разпознаваше отпечатъка от стъпалото на Казик — момчето беше изгубило ботушите си още в езерото и тичаше босо.
Изведнъж Дик застина. Той усети миризмата на чакали. Не скорошна, но оттук бяха минали чакали.
А ето тук беше спирал Казик. Бил е напрегнат — повдигнал се е на пръсти — значи, също е усетил чакалите, но за него миризмата е била много по-силна и скорошна.
Дик се разтревожи още повече. Ако чакалите са били повече от един, се е наложило Казик да бърза колкото се може повече към станцията на земляните — момчето не би се справило с нож дори само срещу един чакал.
Дик мина през тясна долчинка и разбра, че чакалите са били повече от един. Поне три.
Хълм, купчина камъни. Кръв, труп на чакал.
Ето че бяха настигнали Маугли.
Мирис на кръв на чакали. Мирис на кръвта на Казик.
Дик побягна още по-бързо. Той беше страховит и гората настръхваше, отдръпваше се при вида му. Тя усещаше, че през нея преминава звяр, обхванат от ярост — такава ярост, която би направила страшна дори беззащитната коза, бързаща да помогне на козленцето си.
И също като Казик, неочаквано за самия себе си, Дик изскочи на поляната пред станцията.
Тя беше слабо осветена и представляваше приказно зрелище — няколко купола, свързани помежду си с тунели, и кръгли прозорчета със светлина. Станцията беше от същия свят, на който принадлежеше „Полюс“. Но в този момент Дик нямаше време да сравнява и да разсъждава.
Той видя как едно тъмно заоблено тяло се вдига във въздуха и това безшумно ускорително движение го накара да застине.
Той гледаше как планетарният катер се носи нагоре и се превръща в светеща точка. Разбира се, той не знаеше, че това е планетарният катер, и не разбираше кой излита от станцията и защо.
Затича се към входа.
Въздухът беше тежък, но дъждът почти беше спрял.
Дик бутна вратата — тя не поддаде.
Той погледна вътре — там беше празно.
— Ей! — закрещя Дик. — Отворете!
Никой не откликна. Дик потърка стъклото.
През прозореца се виждаше, че във вътрешността на голямата светла стая е имало битка — всичко беше преобърнато, на пода бяха захвърлени изпотрошени предмети… Следи от кръв върху мекия килим… На пода имаше и бластер — не същия като на Дик, а по-голям.
Дик удари вратата с юмрук. Къде е Казик?
Изведнъж се досети: взели са Казик със себе си и са го откарали горе, в небето, където имат кораб. Разбира се, Казик е бил ранен, когато са го нападнали чакалите, и хората са го взели на кораба.
Тази мисъл му донесе голямо облекчение.
Дик се успокои. Сега трябваше да се върне за Мариана…
Но нещо го смущаваше. Нещо беше не както трябва. Мирисът на чакали? Да, но той не беше скорошен. Мирисът на Казик? Дик погледна към езерото — миризмата на Казик водеше нататък.
В краката си видя следите на Казик, отъпкани от отпечатъците на двата чакала. Това беше странно.
Дик тръгна бавно по следите и с всяка крачка мирисът на Казик и на чакалите се усилваше. Защо той не беше влязъл в станцията? Нали хората са били там? Дик ги бе видял с очите си да се издигат.
Казик очевидно беше бягал с последни сили, беше се спирал, обръщал, озъбвал, размахвал ножа — всичко това можеше да се види по отпечатъците от стъпалата му. И бе отстъпвал към водата. На негово място Дик също би опитал да се добере до водата.
Не му се наложи да върви още много.
Казик беше успял да избяга във водата. На едни камъни близо до брега. Беше изминал още двайсетина крачки и бе паднал там. Чакалите не бяха посмели да влязат във водата. И си бяха тръгнали.