Дик видя тялото на Казик, наполовина потопено във водата, с няколко скока достигна до него и го подхвана с ръце. В този момент с проблясването на мълния и с оглушителен грохот небето сякаш се разкъса и отново рукна порой.
Главата на Казик висеше безсилно и Дик се стараеше да я придържа.
— Жив ли си? — питаше той. — Хайде, кажи, жив ли си?
Той положи Казик на брега и се наведе над него, предпазвайки го с тялото си от водните струи.
— Жалко — изрече изведнъж тихо, но отчетливо Казик. — Толкова я молех, а тя не ме пусна.
— Какво? — не разбра Дик.
— Те не ни пускат — каза спокойно Казик. — Страх ги е. Ние сме диви…
И той млъкна.
И Дик осъзна, че Казик е умрял.
Той го подхвана и се затича нагоре по брега. Струваше му се, че има какво още да се направи.
Започна да удря по стъклата на прозорците, за да влезе в станцията. Но стъклото равнодушно и еластично отбиваше ударите му.
— Мръсници! — крещеше Дик. — Вие го убихте! Пуснете ме, не се крийте!
Той разбираше, че станцията е празна, че няма никого вътре, но продължаваше да блъска вратата.
В отчаянието си се обърна, притича до един огромен камък, вдигна го. В нормалното си състояние никога не би могъл да го направи. Обърна се, затича се към вратата и с всички сили удари с камъка в прозореца.
И стъклото, и куполът можеха да издържат огромни натоварвания. Но слабото звено се оказа металната рамка. Ударът беше толкова рязък и силен, че стъклото излетя от нея, без да се счупи.
То падна със звън и се изтърколи навътре.
Дик се вмъкна през отвора, после издърпа и Казик и се опита да го раздвижи. Но момчето не реагираше.
Дик изтича в съседната стая и започна да разтваря шкафовете — търсеше лекарство, но не знаеше къде да го търси, пък и какво лекарство му трябваше? И как да даде лекарство на човек, който вече е мъртъв?
— Ще ви избия! — повтаряше той. — Само да ми паднете, и ще ви избия всичките!
Станцията беше празна. И не реагираше.
Изведнъж Дик забеляза движение в далечния коридор — малка плоска платформа бавно мъкнеше блестящ сандък. Дик, разярен от това, че в първия миг се беше изплашил, а и за да си изкара гнева на някого, ритна платформата и тя спря. Той хвана сандъка, който не беше никак лек, и го стовари върху платформата. Тя се изкриви и застина.
— Така ти се пада! — изкрещя той.
И в този момент си спомни за Мариана. Мариана беше в гората. Сама. И нея също можеха да я нападнат.
Той изскочи под дъжда и се понесе в тъмната мокра гора.
Сали управляваше планетарния катер на границата на възможностите на двигателя. Движеха се с такава скорост, че да могат да пристигнат за по-малко от три часа.
Клавдия не идваше в съзнание, но Павлиш, който я наблюдаваше, се убеди, че състоянието й не се влошава.
Всичко беше много странно. Странностите се нареждаха като в калейдоскоп, като някаква нелогична шарка, в която всички късчета стъкло са в различен цвят, но се виждат хармония и симетрия, само не е ясно какъв смисъл носи в себе си шарката.
Павлиш имаше време да разсъждава.
Прехвърляйки всички събития и картини от планетата в търсене на странното, нелогичното, той си спомни грамадното дърво, чийто връх се губеше в облаците, и висящия от клона парцал…
Павлиш извади контейнера с лентите — беше го взел от станцията.
Индикаторът моментално намери нужната лента и Павлиш включи проектора. На екрана се появи гигантският клон, храстите по него и увисналата ципа, под която се поклащаше, люляна от вятъра, буцата… Не, това не беше буца, не беше тяло на животно, както се беше заставил да повярва Павлиш по-рано — това беше кош. Павлиш спря лентата и се опита да даде увеличение. Разбира се, в този кош можеше да се надникне, той беше празен. И въжетата. Как от самото начало не видя, че там има въжета…
— Сали, погледни.
— Какво е това?
— Струва ми се, че е въздушен балон.
— Прилича — изрече Сали равнодушно. Тя беше потънала изцяло в загриженост за Клавдия, в безпокойство за нея.
„Какво още? — мислеше си Павлиш, без да изключва изображението на балона. — Имаше още нещо. Аха, опустошеният склад на кораба… Трябва да намеря и тази лента… На пода са разхвърляни отворени консерви и кутии. Разкъсан пакет, смачкано парче фолио… То не е просто смачкано. На него има отпечатъци от пръсти, всичките пет“.