— Сали!
— По-тихо! Изплаши ме. Какво е това?
— Нима не виждаш?
— Ръка. Откъде е?
— Те са били в склада. Помниш ли?
— Струва ми се, че това е ръка на маймуна.
— Повярвай ми — изрече Павлиш твърдо. — Ето я следата от палеца. Виждаш ли как е разположен? Нито при една маймуна няма да намериш това — само при човека.
— Тогава всичко е ясно — досети се Сали. — Те са умирали на кораба, но са спасили децата. Вече не са останали възрастни, само деца. Затова е и опустошението в склада.
— А въздушният балон?
— Въздушният балон — това е доста свободно допускане.
Дик не каза нищо на Мариана, когато я намери и докато я влачеше върху одеялото от ципата през гората към купола, към Казик. Нямаше вече никакви сили, но трябваше да довърши започнатото. Не можеше да остави Казик, не можеше да остави и Мариана, той беше най-големият, най-силният от тях и затова беше длъжен да издържи.
Мариана беше тежка, тя беше изгубила съзнание от треската.
Дик я довлече до купола и я вмъкна вътре.
Казик продължаваше да лежи по същия начин на дивана.
Само светлината в купола беше станала по-мътна, като пламъчето на догаряща свещ. И, което беше странно, два от по-малките куполи бяха изчезнали, бяха се свили на руло. Освен това в големия купол имаше по-малко предмети.
Дик положи Мариана върху леглото, което беше открил зад една преградна стена. То беше покрито с чисто бели чаршафи, но на Дик не му беше жал за тях.
Той седна на дивана в краката на Казик.
Седя така пет минути, без да прави нищо, защото беше останал без сили, а и не знаеше какво да предприеме.
Още едно желязно изродче влезе в стаята и започна да дърпа килима от пода.
Без да става, Дик вдигна бластера и вкара един заряд в изродчето.
То се сви, овъгли се и застина.
— Ако още някой влезе… — изрече Дик. — Само посмей да влезеш!
Той седеше на дивана до мъртвия Казик и умиращата Мариана и не можеше да направи нищо, само се кълнеше, че ще посвети целия си живот, колкото и да му беше останало от него, за да отмъсти на тези земляни, които убиха Казик и избягаха, оставяйки Мариана да умре.
Той щеше да ги открие, щеше да ги намери, където и да се бяха скрили, и да ги убие като жалки чакали.
— Слава — каза Сали, — виж…
Тя се наведе към Клавдия, която въздъхна дълбоко. Приборите на медицинския пулт показваха, че пулсът й малко се е ускорил, а дишането й е станало по-дълбоко. Тя идваше на себе си.
Течеше вторият час на полета.
Павлиш взе стимулатора за сърдечна дейност. Съдейки по показанията на приборите, състоянието на Клавдия беше почти нормално. Павлиш погледна още веднъж анализа на кръвта й. В нея имаше следи от токсично въздействие. Какво точно — беше трудно да се определи в полеви условия. Нужна им беше истинска лаборатория.
Клавдия отвори очи.
— Сали — учуди се тя, — защо сме тук?
Тя веднага разбра, че са в катера.
— Не се движи, вредно е за теб — нареди Сали. — Всичко ще бъде наред.
— Но какво се е случило? — Клавдия се намръщи, опитвайки се да си спомни. — Заради гората е, нали? Глухарчетата. Много красиви глухарчета. И онази маймуна. Аз я пропъдих — всички тези зверове само се навират в прозореца… А после какво е станало?
— Не знаем — каза Павлиш. — Мислехме си, че ще помниш. — Неочаквано за самия себе си, Павлиш започна да се обръща на „ти“ към Клавдия.
— Не помня. Спомням си какви страшни зверове се навираха в прозореца. И после дойдоха кошмарите…
— Кажи, какви бяха тези зверове? Те ли те изплашиха?
— Не, просто бяха гадни. Всичко е толкова противно… Отвратителен свят! Те непрекъснато се бият в гората, всички се бият… Не, не се уплаших от тях. А след това — не помня.
— Постарай се да си спомниш всичко подред. Какво се случи?
— Бях в гората.
— Излязла си в гората?
— Излязох в гората. Малко се поразходих. Имаше глухарчета… Вероятно съм отворила шлема, прииска ми се да ги духна.
— Свали ли шлема?
— Не помня. Май повдигнах забралото.
— А после?