Но тези от чистичкия купол не можеше да са хора.
„Ако всички вие сте такива, не ни е нужна вашата Земя, вашите бели чаршафи и гладките ви маси — трескаво мислеше той. — Аз знам, че сте се върнали, защото сте забравили да си вземете вещите. Искате да ни вземете всичко, защото сме мръсни и грозни, защото ви е срам да мислите, че с вас сме долетели от една и съща Земя. Вие не сте ни нужни! Махайте се! Но аз няма да ви дам вещите ви — те ще останат тук. Всички ние ще се преместим и ще живеем тук. И никога няма да полетим към Земята!“
Яростта към хората, които искаха да отнемат на селцето станцията — плячката, която Дик беше преследвал толкова дни и заради която бяха загинали неговите приятели, заглуши в съзнанието му разумната мисъл, че щом хората са се върнали, трябва да ги помоли да излекуват Мариана.
Измъчен, доведен до предела на душевните си сили, почти обезумял, Дик не можеше да разсъждава логично. Той беше дивак, рожба на гората, чакал, вдигнал се на задните си крака над жертвата… Но за разлика от чакала Дик имаше бластер.
След като приземи катера, Павлиш пръв изскочи от него. Вече се бяха разбрали как ще действат: първо жените ще пуснат всички скаути, но не в обичайната висока орбита, а под облаците. Площта, която трябваше да се изследва, беше относително малка. Тя се ограничаваше на север от хребета, на който лежеше „Полюс“, а на юг с голямото езеро, на брега на което беше станцията. Всяко човешко селище, оказало се в тези граници, щеше да бъде открито от скаутите за по-малко от час.
А дотогава Павлиш, след като вземеше от станцията анбласта, щеше да претърси близките околности на станцията. Човекът, дивакът, когото беше видяла Клавдия, не можеше да е отишъл далече.
Когато отвори люка и скочи на мократа трева, Павлиш видя, че малките куполи вече са разглобени — станцията беше започнала самоконсервацията. Наистина тя би трябвало да свърши тази работа много по-бързо. Павлиш не знаеше, че вината за забавянето е в Дик — той беше прострелял половината роботи. Впрочем в момента Павлиш не мислеше за консервацията. Мислеше само за това как да свърши всичко по-бързо. Да не забрави да вземе от аптечката превързочни материали. Да вземе от кухнята глюкоза и шоколад…
Но не успя да направи и две крачки от катера — жените все още бяха вътре — когато видя в прозореца тъмния силует на човек.
Павлиш продължаваше да върви по инерция, осъзнавайки, че трябва да каже нещо подходящо, съответстващо на момента. „Колко е хубаво — успя да си помисли той, — че те също са ни търсили и че се досетихме да се върнем…“
И в този момент чу хриплив нисък глас:
— Махай се!
— Какво? — Павлиш не разбра. Той продължаваше да върви.
— Махай се! — Гласът се извиси. — Ще те убия!
— Почакайте… — каза Павлиш.
Той се спря. Светлината вътре в станцията беше по-ярка, отколкото полумракът отвън, и той можа да разгледа лицето на човека. Главата изглеждаше твърде голяма — вероятно заради гривата на косите. Съзнанието на Павлиш регистрираше дреболии, детайли — той не можеше да разбере какво става.
Къде беше виждал тази картина? Отдавна, в детството. Да, в „Робинзон Крузо“. Робинзон на острова — коси до кръста, дрехи от кожи. Добре поне, че не се бяха отучили да говорят.
— Махай се! — повтори Дик. — Махай се!
Заради това, че говореше и му отговаряха, той нямаше сили да стреля. Дик виждаше този човек, по-висок от Старика, със скафандър. Знаеше какво е това скафандър. Шлемът беше прозрачно кълбо, не му пречеше да разгледа лицето на мъжа. То беше чисто, нормално, обикновено лице. Беше обръснато, а тъй като Дик никога не беше виждал възрастен обръснат човек, изведнъж му се стори, че пред него е много висок юноша. Та нали и Дик вече имаше брада — къса, беше я отрязал. Само на Олег още не му беше поникнала брада.
— Махай се! — повтори Дик като заклинание. Той вече не искаше този човек да си тръгне, но не му идваха други думи. Беше го овладяла инерция и страшна тъпота, като в пристъп на треска.
До високия човек вече стояха две жени. Едната беше едра, почти като мъж, втората дребна и слаба, като Марианка. И двете бяха в скафандри. Върху лицата им беше изписано смайване и дори страх. Бяха видели бластера в ръката на Дик.
— Недейте! — извика изведнъж дребната жена. — Аз съм виновна за всичко. Не разбрах! Когато вие дотичахте, не разбрах!
Тя бързо тръгна към станцията.
Мъжът понечи да я задържи, но дребната жена се изтръгна. Тя вървеше със ситни, несигурни крачки, като болна.