Когато апаратът за преливане на плазма се освободи, Сали го пренесе в лабораторията и го предаде на Клавдия. През това време тя вече беше приготвила хранителен разтвор и го вливаше в Мариана. Щеше да е по-лесно, ако експедицията имаше два реанимационни апарата. Но апаратът беше един и беше нужен за момчето. Той вече беше обгърнал Казик с датчиците си и внимателно беше вкарал в главните му вени хранителните си нишки. В гръдната клетка бяха проникнали микропипала, които масажираха сърцето му, поддържайки ритъма му. Павлиш се безпокоеше дали момчето няма мозъчни увреждания — все пак го извадиха от клинична смърт. Той отново и отново караше диагностика да съобщава как функционира мозъкът.
Дик чу как мъжът и едрата жена разговаряха в другата стая край Марианка. Те говореха много тихо, мислеха, че той не ги чува. Не знаеха, че Дик е дете на гората и слухът му е тройно по-чувствителен от техния.
Първо имаше фрази, пълни с медицински думи. Дик разбираше, че това са медицински думи. По тона им вече се досещаше, че ще излекуват Мариана. Гласовете им ставаха по-тревожни, когато поглеждаха към Казик. За свое удивление, обзет от суеверна плахост, Дик разбра, че Казик не е мъртъв. Или тези хора притежаваха способността да съживяват мъртвите? Дик не беше чувал такива неща от Старика, те се срещаха само в приказките, които някога му беше разказвала майка му.
— Трябва да го нахраним — каза тихо едрата жена в съседната стая.
Дребната жена излезе някъде.
Дик разбра, че думите им се отнасят за него.
— Дали няма да хапе? — още по-тихо, с насмешка в гласа изрече високият мъж, когото те наричаха помежду си Слава.
— Проблемите тепърва започват — отвърна жената.
— Феноменът Маугли?
Дик се учуди — откъде знаеха за Маугли?, — но веднага се досети, че имат предвид другия Маугли, който е живеел в гората и когото са отгледали вълци. А що за феномен е това, не знаеше. Но му беше толкова странно да чуе познатото име, че даже не се обиди на думите на жената.
— Интересно, виждал ли е някога чиния? — попита жената.
— Виждал съм — отрони неволно Дик. — И лъжица съм виждал.
— Той говори съвсем разбираемо — каза мъжът. — Въпреки че са прекарали тук двайсет години.
— Това е някаква невероятна загадка — каза едрата жена. — Колко са те, как живеят, къде? Как са успели да запазят човешкия си облик… дрехите, в края на краищата?
— Въздушният балон… — напомни мъжът.
— И погромът в склада.
— Слава! — каза жената по-високо. — Тя идва на себе си.
— Дик… — изрече Мариана със слаб глас. — Дик…
И в този момент сякаш го изстреляха от креслото. Той забрави за гордостта, за това, че трябва да мълчи.
Дотича в стаята. Мариана лежеше на дивана. Лицето й беше бледо. Оказа се, че са я разсъблекли и са я покрили с чаршаф.
— Марианка… — промълви Дик, навеждайки се над нея. — Как си?
— Всичко е наред. — Мариана отвори очи. — Казик жив ли е?
Погледът й се спря за миг върху лицето на Дик, после се плъзна към Павлиш и застина, когато се срещна с усмивката на Сали.
— Благодаря — каза Мариана. — Толкова ни беше страх, че няма да ви намерим.
— Момиче… — Сали изведнъж заплака. — Горкичката! Твоят Казик ще живее, непременно ще живее. Всичко ще бъде наред.
Клавдия се появи на вратата. Тя мълчеше.
— Дик разказа ли ви? — попита Мариана.
— Не — отговори Дик. — Нямаше кога. А и те не са питали.
— Малко недоразумение — отвърна Павлиш. — Но то ще е последното.
— Имате ли кораб, за да отлетите до селцето? — попита Мариана. — Нашите така ви чакат…
Сали отлетя с Дик до селцето. Павлиш и Клавдия останаха с ранените.
Дик беше сит за пръв път от много дни насам и му се повдигаше. Но не биваше да се оплаква, защото Сали много бързаше за селцето. И Марианка, преди да заспи — Павлиш й беше дал сънотворно, за да премахне възбудата, — също беше помолила:
— Дик, моля те, те толкова се вълнуват…
Дик си помисли, че тя се бои, че Олег е тръгнал към кораба, без да ги дочака. Тя се боеше за Олег.
Ако не му се гадеше толкова, Дик, естествено, би си представил как ще се спусне над селцето с катера, как всички ще изскочат на бегом от къщите си, как той ще излезе пръв и ще каже: ето, тази жена е от Земята, казва се Сали. Но сега му беше все едно. Катерът летеше ниско, под облаците, почти докосвайки върховете на дърветата. Дик знаеше точно посоката и беше сигурен, че няма да пропуснат селцето. Гората отгоре изглеждаше като синьо-зелено море.