Прелетяха през реката. Трудно беше даже да си представи, че прехвърлянето през нея им беше отнело три дни — тя съвсем не беше широка. Отляво се заредиха стволовете на гигантските дървета като стена, прорязала облаците.
— Ние бяхме там — посочи Дик. — На върха.
— Да — отвърна Сали, — видяхме въздушния балон. Но не се досетихме веднага. А аз не повярвах. Слава беше този, който се досети.
— Жалко — каза Дик. — Трябвало е да се досетите по-рано.
Той погледна ръцете й. Те бяха толкова бели и гладки, че беше невероятно — може би никога не сваляше ръкавиците? Ръцете й лежаха на пулта и с леки движения на пръстите караха катера да се накланя, да се издига по-нависоко. На Дик му се прииска да помоли Сали да му разреши да седне на нейното място и да поуправлява катера. Но естествено, той си замълча.
Сали увеличи скоростта, зеленината долу се сля в неясна хомогенна маса. И Сали първа, преди Дик, видя оголеното място в гората и селцето.
Тя намали скоростта, но въпреки това катерът отмина селцето и се наложи да опишат кръг, преди да се снижат до оградата. Старика дежуреше при портата, сложил върху главата си наметка от рибешка кожа, защото отново беше завалял дъжд, а него го измъчваше простуда. Но някакво шесто чувство го накара да свали наметката в момента, в който катерът изскочи над върховете на дърветата, съвсем ниско, и започна да описва кръг над селцето.
Старика закрещя диво и започна да бие тревога с дървеното чукче, сякаш от гората прииждаха цели пълчища чакали. Хората изскачаха от домовете си и нищо не разбираха, защото Старика млатеше с чукчето, крещеше и при това, кой знае защо, подскачаше на място, сякаш бе ухапан от змия.
Сали разгледа отгоре обширната пустош, заобиколена с ограда. Тук-таме растяха ниски храсти, виждаха се неравни лехи и наподобяващи петна локви, в които се отразяваха сиво-синкавите облаци.
Сали видя и къщите, в които живееха хората. Разкривените, жалки, наклонени колиби се точеха в две редици покрай калната ивица на улицата. Тя се извиваше към прохода в оградата и се разклоняваше; ръкавите й водеха към два скосени навеса, над единия от които се издигаше сивкав дим. Ако се наложеше да се изобразят мизерията и нищетата, до които би могъл да падне човек, нито един художник не би могъл да нарисува толкова тъжна картина.
Катерът се спусна върху пустошта до крайната къща.
Сали изключи двигателя и погледна Дик.
Но той мълчеше. Сали го гледаше, усещайки вина за това, че е със скафандър, че не смее да го свали. Дик бавно се обърна към нея и я погледна в упор. Очите му горяха възбудено, но устата му беше стисната и изглеждаше гневна. „Господи — помисли си Сали, — трябва ти душ, трябва да се изкъпеш!“ Можеше само да се отгатне, че кожата под слоя сажди и мръсотия е синкавобледа. Дългите черни коси бяха залепнали за бузите. На Дик му беше горещо в кабината на всъдехода, беше му много лошо и той с последни сили се стараеше да не показва пред тази чиста жена колко му е зле. Сали го разбираше.
Дик започна да дърпа люка от своята страна. Сали се наведе и му помогна.
Дик изскочи от всъдехода. Сали го последва.
И в този момент тя видя децата. Те тичаха из калта, из локвите, голи, разчорлени, боси. Те се развикаха и размахаха ръце.
А подир тях тичаха възрастните. Три или четири жени, после мъж с широка гъста рижа брада, която скриваше цялото му лице без червения нос и сините му очи. Една от жените, с кожен халат, беше дебела и Сали успя да се учуди на това, че жената е дебела. После видя висок прегърбен еднорък старец, който куцаше, опирайки се на бастун. Вратата на крайната къща се отвори и оттам светлокоса девойка изведе сляпа жена — Сали веднага разбра, че жената е сляпа; тя опипваше със свободната си ръка въздуха пред себе си, опасявайки се да не се натъкне на препятствие.
Сали стоеше и чакаше всички да дотичат и й ставаше страшно, като си помислеше, че е можело да отлетят и да оставят тези хора тук.
Хората се спряха на няколко крачки от Сали. Беше тихо.
Мълчанието се проточи цяла минута.
Сали видя как плаче дебелата жена. Тя плачеше беззвучно, гълтайки сълзите си, и пръстите шареха по гърдите й, сякаш търсеха копчетата.
Сали погледна децата. Те се оказаха много — изобщо не й беше хрумвало, че хората тук, в тази прокълната пропаст, могат да се плодят. В това имаше нещо животинско, унизително. Сали виждаше в селцето не продължение на Земята, а загиваща група от бедстващи бездомници.