— Ако нещо не се крие вътре — каза Дик. — Е, тръгваме ли? Че ще се стъмни и няма да намерим пещерата. Всички планове отиват по дяволите. Нали нарочно тръгнахме тъй, та да пренощуваме на познато място.
Заобиколиха петното по каменния сипей. Отгоре Олег се опита да надникне в сърцевината на цветето, но там беше тъмно. И празно. Листенцата постепенно пак се сближаваха, гъбата гигант се успокояваше.
— Как ще я наречем? — попита Мариана.
— Мухоморка — каза Томас.
— А мухоморката гъба ли е?
— Със сигурност е гъба — каза Томас. — Отровна и голяма. С червена шапка, а по нея бели петна.
— Не прилича много — каза Дик.
— Но пък звучи красиво — каза Мариана.
Отдавна бе станало обичай Томас да дава имена на непознатите неща. Той избираше познати, макар и невинаги съвпадащи. Защо да измисля нови? Стига да има сходен признак. Гъбите растат в земята и може да се сушат. Значи кръглите оранжеви или сини топчета, които се заравят в земята, но може да се ядат сушени, варени или печени, ако ги изкиснеш както трябва, ще ги наречем гъби. Чакалите ходят на глутници, хранят се с мърша и са страхливи и лакоми. И няма значение, че тукашните чакали са влечуги. Мечокът е голям и има дълга рошава козина… Макар че всъщност го покриват дълги стръкове търкултрън, наподобяващи зеленикави косми.
Докато лазеха по сипея, Олег се задъха. Камъните се търкаляха изпод краката му, торбата на Мариана изпъваше ръката му до скъсване, неговата пък тежеше отзад на раменете. Олег броеше крачките. Къде е тая проклета пещера? Въздухът почваше да синее, денят и бездруго беше мрачен, а сега на десетина крачки предметите се размиваха, от земята се надигаше сива мъгла, време е да се крият, нощем дори Дик не би рискувал да тръгне в гората. Нощем се появяват нощните твари. Излезеш ли нощем отвъд оградата, няма да се върнеш. А тук, далече от селцето… Олег се озърна. Стори му се, че някой върви след него. Не, само мъгла. Той не забеляза, че е ускорил крачка, но Томас се завъртя и тихо подвикна:
— Не се блъскай, ще ме събориш. Спазвай дистанция.
И все пак Олег не можеше да се отърве от чувството, че някой върви отзад.
Гърбът на Томас изчезна — той беше изпреварил Мариана. Сега отпред върви Марианка. Тя има тесен гръб, дори с дебелото яке е тесен. Мариана се препъва. По мръкнало тя вижда зле. Егли каза — кокоша слепота, но не стандартна, а ендемична. „Ендемична… тоест присъща за дадена местност“ — прозвуча в ушите му гласът на Старика, сякаш учителят беше съвсем наблизо.
— Искаш ли да те хвана за ръка? — попита Олег.
Двамата вървяха през мъглата и блатото, затъвайки до коляно.
— Не — каза Мариана, — благодаря.
— Стойте! — Гласът на Дик долетя глухо и отдалече. — Скали.
Добре, че никой не бе заел пещерата. В нея можеше да се крие мечок или някоя от онези сумрачни и нощни твари, които бродят като призраци около оградата и дори понякога я клатят, напират към човешкото жилище и се боят от него. Веднъж Мариана домъкна от гората козленце, още мъничко. Козелът имаше по-досаден глас и от близнаците, зелената трева висеше на валма до земята, той тропаше с бронираните крака и врещеше.
— Блее — каза тогава с удовлетворение Вайткус. — Обожавам гласовете на домашни животни.
— Значи ще е козел — каза Томас.
Козелът доживя в селцето почти до зимата, когато нощта се влачи почти без прекъсване. Привикна с хората, почти не хапеше, непрекъснато висеше около работилницата на Сергеев, там беше топло. В работилницата Сергеев правеше мебели и съдове. Олег обичаше да му помага, обичаше да създава вещи с ръцете си. А после по тъмно дойдоха нощните твари. И отведоха козела. Мариана намери зад гробището няколко кичура зелена козина, но това беше чак напролет. Можеше и да е сбъркала.
Вайткус тогава каза:
— Развитието на животновъдството се отлага за в бъдеще.
— Още повече — добави Егли, — че полза от него колкото от козел мляко.
Пещерата имаше един недостатък — широк вход. Запречиха го с палатката от рибешки кожи, запалиха огън — нощните твари не обичат огъня. В пещерата беше почти топло и Олег с наслада се просна на гладкия каменен под. Мариана до него.
— Колко се уморих… — каза тя. — И беше страшно.
— И на мен — каза тихо Олег. — Струваше ми се, че някой върви зад нас.
— Добре, че не знаех — каза Мариана.